Откакто на практика протестите позатихнаха и лека-полека всички партии и не партии започнаха във всяко свое изречение да говорят за предстоящите избори, изключително лошо впечатление правят дразгите, медийните престрелки и подхвърляния между опозиционно настроени формации и граждани. „Отровното трио“ са обвинявани, че са се коалирали с платформата на Мая Манолова, а „Демократична България“ са обвинявани в това, че не са достатъчно сговорчиви и не подават ръка за предизборни обединения. Наричат ги с ирония „чистофайници“, „политически девственици“ и куп други заядливи определения. Слави Трифонов пък е критикуван поради липсата на информация за политическите му идеи, което по принцип е основателно, но щеше да има тежест, ако беше единствен.
Всичките тези махленски брожения и подигравки по детински са крайно несериозни, вредни и работят силно в полза на добре познатото статуквено трио – ГЕРБ, БСП, ДПС, защото в очите на гражданите алтернативата им не изглежда по-добра.
Друг голям проблем е, че всички партии с претенции за борба с настоящата върхушка и наложените от нея порочни практики все още нямат ясна предизборна програма. А практически едва тогава може да има някакъв разговор между партиите с перспектива да са в следващия парламент. „Тестът“, който поставят като някакво условие от „Отровно трио“, е несериозен заради простия факт, че ГЕРБ е само част от проблема, а не целият проблем. Някак си не говори добре да не правиш знак за равенство между ГЕРБ, БСП и ДПС, макар и първите да са наистина най-потресаващите некадърници, били на власт някога у нас. Дори и бащите им от БКП не са били толкова зле.
Относно призивите за обединение на извънпарламентарната позиция е задължително да се каже, че особено в „Демократична България“ изключително много се съобразяват с настроенията на симпатизантите си. Те не могат да си правят каквото си поискат, в това число и да влизат в разни обединения, защото съществуването им ще се обезсмисли без одобрението на симпатизантите им, които ги подкрепят на принципна основа. Нещо, което в ГЕРБ и ДПС например, категорично не съществува. Там преимуществено става въпрос за изгода – в едната партия, а в другата – за принуда, липса на възможност за избиране.
Някои биха казали, че деленето на леви, десни, центристи, добри и лоши, е причината за дългия престой на ГЕРБ и Борисов във властта, но по-скоро е точно обратното. Деилогизацията след идването на Симеон Сакскобурготски е основната причина за изпростяването в контекста на политическа грамотност и в същия ред на мисли за триумфа на клиентелизма у нас, започнал при царя и достигнал кулминацията си при Борисов, защото в него бяха включени всякакви полуграмотни народняци и регионални бабаити.
Друга мантра, която се налага напоследък, е, че без БСП няма да може да се направят реформите. Това вероятно е така, само че няма нужда от толкова много вербално изтъкване в посока изсветляване на имиджа на БКП наследницата. Или ще подкрепят реформите, или няма да ги подкрепят. Макар че, отсега е ясно, че най-важната реформа, а именно лустрацията, няма никакъв шанс да бъде подкрепена от БСП. Тоест, „пазенето“ на БСП, е лишено от логика. Тук е моментът и да се попита защо някои хора налагат усещането си, че този парламент е все едно последен и едва ли не – ако сега не се случат определени неща, няма да се случат никога. Изборите, които идват, са безспорно много важни и ще бъдат показател за узряването ни като народ, но произведеният парламент няма да е последен (или поне такава е надеждата на демократична общност) и не би имало нищо страшно, ако съвсем скоро след изборите на 4 април се проведат нови такива. От избори на избори до изчистване на политическите тумори.
И нещо ключово. Важни ще са поведението и действията на политическите субекти, когато попаднат в парламента, а не в предизборната обстановка. Парламентът е мястото, където могат да се водят разговори за единодействия и впоследствие евентуално да се осъществяват. Преди избори заявките нямат никаква реална стойност и в този ред на мисли декларациите, тестовете и ултиматумите са някаква незрялост или умишлено поведение за предстоящо „измиване на ръцете“.
Каквото и да става сега, какъвто и парламент да се произведе след 4 април, искрените реформатори в него трябва още в първия ден да внесат законопроект за лустрацията в много по-големи мащаби от плануваните през 90-те години и, разбира се, законопроект за радикална съдебна реформа. Това са първите задължителни две стъпки, с които измъкването от посткомунистическото блато ще стане възможно.
