Либералната демокрация не е идеология, а празна идеологическа рамка, в която открито можеш да си привърженик на всяка идеология, стига да не е противозаконна. Задачата на държавната власт там е да управлява социалните системи в услуга на хората, а не мисленето им. В тоталитарните общества е обратното – има държавна идеология, чиито опоненти открито се преследват от силовите институции. В страните от съветския блок тя се наричаше марксизъм-ленинизъм и отклоненията от нея се наказваха, ако не със затвор, лагер или изселване, то с професионално декласиране и социална маргинализация. Доколко тази идеология бе продукт на държавна репресия, а не на собствен избор, пролича, когато за броени дни след падането на режима, марксистите-ленинци у нас изчезнаха. Дори политическите наследници на бившата комунистическа партия престанаха да се обявяват за такива. Демокрацията, ако не друго, ни беше донесла свобода на убежденията.
Само че по време на управлението на ГЕРБ и Обединените патриоти отново започна да се усеща обвързване на държавната власт с идеология – тази на национализма, активно прокламирана от малкия коалиционен партньор при очевидната отстъпчивост на големия. Вярно, за репресии по такава линия било пресилено да се говори, но не и за кампанийно заклеймяване на хората с либерални убеждения от страна на представители на властта и на лоялните към нея медии. Превръщането им в идеологически враг е показателно за местния национализъм – той функционира като вариант на днешния консерватизъм с неговата амбиция, особено изявена при лидери от типа на Тръмп, Путин или Орбан, да е нова държавна идеология, която в световен план да сложи край на либералната демокрация.
Какви са белезите на нашенския национал-консерватизъм – по-отчетливи или по-срамежливи? Той може да не е кой знае колко оригинален като идеология, но си има свой балкански аромат, мирише на чубрица и барут. И на първо място, разбира се, е носталгичен – съвременниците „не могат да стъпят на малкия пръст“ на предците си, настоящето се храни със славата на миналото. При нас не само далечното и още по-далечното, но и близкото – не само ханове, царе и патриарси, но и социализмът е обект на носталгия, особено дисциплинарните му структури, задължителната казарма, например. Или пък сътрудничеството на тайните комунистически служби като изпълнение на патриотичен дълг. Така логично българските патриоти се оказват русофили, но не в културен, а в политически смисъл. Нито имат нищо против мита за Русия като двойна освободителка, нито се изправиха срещу скорошните посегателства на Кремъл над българската история, макар иначе ревниво да я бранят. Нямат проблем и със зависимостите на БПЦ от РПЦ и въобще с превръщането на Православната църквата в щит срещу влиянието на западните демокрации.
На второ място национал-консервативната идеология е евроскептична – едно, защото по принцип е за връщането на автономността на националните държави, и второ, защото специално от нас ЕС само се възползва (не обратното) без най-малко да ни оценява по достойнство. А кой, питат те, ако не ние, ги е спасил от османското нашествие, да речем.
Трето, тази идеология е ксенофобска – бързо превръща различните (турци, роми, бежанци, хомосексуални и пр.) във врагове. Особеното в нашия случай обаче е, че превръща във врагове и подобните. Повече от век след балканските войни националистите продължават да са най-подозрителни и най-склонни към вражда със съседите. В разбирането им, дори да са принудени да го премълчават, и в традицията на ВМРО националните идеали се постигат с кръв. Или си победител, или си жертва!
Четвърто, национал-консерватизмът ни е мачизъм. Истински патриот може да бъде само истинският мъж. При това истинските мъже са на Изток, на Запад са хомосексуалните и другите общности с неясна сексуална идентичност. Мачизмът се оказва евроскептицизъм, евроскептицизмът – русофилия, русофилията – соцносталгия и т.н., докато кръгът се затвори и надянат на главата ти скафандъра на идеологическата слепота.
Националистите в управлението направиха два удара, станали пословични, с които подчиниха държавната политика на идеологията си – отказът от ратифицирането на Истанбулската конвенция и ветото върху преговорите на Северна Македония за членство в ЕС. Въпреки че ГЕРБ вече бяха приели конвенцията без обструкции и въпреки че ветото задраска цялата ни политика досега в подкрепа на Македония, като се започне от това, първи ги признахме и се стигне до ангажиментите ни при европредседателството за балканско разширение на ЕС. Посланието е недвусмислено: идеологията на националистите в момента е по-силна от позицията и на партньорите им, и на предшествениците им.
Ударите бяха осъществени в режим на постистина, при който шумно изразените мнения изместват фактите. Накрая излезе, че конвенцията не е срещу домашното насилие, а за някаква множественост на половете, нищо че в нея няма и дума по такъв въпрос. Обаче постистината свърши много работа в идеологическата борба на национализма срещу либералната демокрация, ЕС, толерантността към различието и в защита на традиционното право на „истинските мъже“ да пошляпват жените си в къщи.
Пропагандните стратегии на постистината
Със Северна Македония пък на националистите направо им „падна сърце на място“, откога ВМРО чакаше да я вземе „на мушка“. Режимът на постистина се осъществи като един политически въпрос, който изисква окончателно решение, и се подмени от множество исторически, които не могат да имат такова. Защото, както казва Попър, една теория (историческа в случая), за да е научна, трябва да може да бъде опровергана, иначе е религия. Излезе, че това дали македонците ще започнат преговори за влизането си в ЕС зависи от отговора на следния въпрос: българин ли е Гоце Делчев или македонец, или – защо не – и двете.
Ветото обаче, освен че даде израз на ксенофобията „от близко разстояние“ на национализма, обслужи и, впрочем, съвсем не изненадващо, сръбско-руските интереси в региона, насочени към блокиране на евроинтеграцията му. Така националистите, които на приказки громят просръбския и антибългарския македонизъм, на дело му дадоха рамо.
Ще кажете, ти си говори, но българите масово са срещу конвенцията и за ветото. Така е, защото пропагандните стратегии на постистината подменят твоето мнение с чуждо и когато се усетиш, вече е късно. Това стана с избора на Тръмп, с Брекзит, а и ние вероятно ще дадем поредния казус – успехът на ВМРО на парламентарните избори, след като успяха да се отърват от бившите си съмишленици Симеонов и Сидеров. Сега само те са българският национал-консерватизъм. И ако пак се коалират с ГЕРБ, нищо чудно марксизмът-ленинизмът да се възроди, само че с други думи около тиретата.
Автор: Георги Лозанов
