Спортът е един от големите губещи от пандемията. И най-потърпевши не са отложените олимпийски игри и големите състезания, провеждащи се без публика. Малките клубове и школи са изправени на ръба на оцеляването и то в момент, в който всички като че ли болезнено осъзнахме ползата и необходимостта от движение и спорт.
Дългите периоди на затваряне ни накараха да осъзнаем колко е важно да се движим по възможност на открито. Физическата активност се оказа насъщна нужда и начин активно да се грижим за физическото и психическото си здраве и да не натоварваме здравната система. Същевременно градската среда като че ли става все по-негостоприемна и не позволява възможности за спорт на открито.
Едва ли строежът на големи комплекси с фиксиран вход и трудна за поддържане инфраструктура е адекватното решение обаче.
В момент, в който редица градове предприемат стъпки към повече зелени площи и ограничаване на трафика, а Париж превръща дворовете на училищата в зелени оазиси – отворени и достъпни, у нас се налага да се качиш в колата, за да отидеш на спорт или за заведеш детето си на тренировка.
Ценни градски или крайградски пространства се оставят на разрухата или на агресивната приватизация.
А споделеното, зелено, свободно и достъпно градско пространство не е само красиво пожелание, но и наше право, също като въздуха, който дишаме.
Чуйте д-р Боряна Ангелова-Игова. Тя е доктор по философия в Софийския университет и преподавател по философия във НСА. Има изследователски интерес към женския спорт и е автор на книгата „Спортният ген“.
