Американския изследовател на аномални същества – Лона Стриклър, наскоро получава тази история от жителка на Канзас, която поискала да не се посочва името й.
Следва самата история, публикувана от Стриклър:
„Беше през 1998 г., когато скъсах с моя съпруг и си тръгнах с две 10-годишни деца, без средства за препитание.
В нашия малък град в Канзас изборът на работа за мен беше много ограничен. Имах нужда от работа, която да е близо до дома ми, така, че децата да не бъдат оставяни напълно сами. Работа, която да ми осигурава достатъчни средства за храна и други разходи.
Така че, когато видях обява за работа в нов магазин на Walmart, се съгласих без колебание. Те ме заведоха при началника на отдела, който ме нае. Аз с ентусиазъм започнах работа, нареждайки всички стоки на рафтовете още на първия ден.
Обикновено започвам работа рано, за да завърша, докато децата ми се приберат от училище. Но, този ден пристигнах още по-рано. Нямах време да вляза в търговската зона, когато момче на същата възраст, като моите деца, се блъсна в мен.
Изглеждаше нервно и разстроено. Започна да говори , че е изгубил личната си карта в магазина и, че спешно трябва да погледне записите от нашите камери за наблюдение, за да разбере къде я е изпуснал.
Първото нещо, което ме изненада, беше, че не знаех кой е. Живеех в този град през целия си живот, който има малко население, така, че познавах всички деца в района. Но, виждах това момче за първи път.
Втората странност беше, че през 1998 г., 10-годишно дете с лична карта, особено в малък град, е почти същото като горила в Антарктика.
Казах му, че не знам нищо за това, но той може да дойде с мен в офиса и там ще проверим дали някой не е намерил подобна карта. Отидохме в офиса, където седеше моята помощничка.
Оставих момчето да обясни проблема си, а аз се върнах в търговската зала. Но, когато стигнах дотам, си спомних, че съм забравила скенера за продукти и трябваше да се върна в офиса.
Когато се приближавах към стаята, чух момчето много агресивно и с висок глас да разговаря с асистентката ми. Той настояваше, че трябва да види кадри от камерата за наблюдение. Жената спокойно се опитваше да му обясни, че само служителите от охраната и управителят на магазина имат право да гледат видеото, но той не я слушаше.
Притеснена за това, как това момче атакува асистентката ми, аз ускорих крачка и, когато изтичах в офиса, видях момчето, което стоеше с гръб към мен. Жена беше застанала пред него и го гледаше, а лицето й беше бяло от страх.
Като чу стъпките ми, момчето внезапно се обърна, погледна ме и избяга от офиса. Никога не съм го виждала отново. Помощничката ми каза уплашено:
“Видя ли очите му? Видя ли очите му?!”
Всъщност успях да видя очите му, но не й казах нищо и този ден изобщо не говорихме за този случай, тъй като и аз самата бях в шок. Асистентката ми напусна работа още на следващия ден.
