Обединението на левите партии във Франция предизвиква политическа гео-тектоника, от дебрите, на която на повърхността се показаха идеологиите и принципите в политиката. Докато с пълна сила надолу в бездната започнаха да се спускат, кремълските максими, че всичко е национални интереси, колективна прагматика, ресурси и първичен популизъм. Зад които умело се криеха, антилибералните и антизападни разрушителни сили. Де факто, днес, в две от най-големите европейски страни на власт отново са леви, анти-фашисти.
Докато в Германия, до обществените реакции на надигащия се фашизъм, се провежда методична работа на институциите те да бъдат елиминирани. Гео- тектонически процес, които проправи път за една нова желязна завеса, която този път (след изгубената наивност) ще трябва да остане доста по-дълго.
След дни на усилени преговори, основните леви политически формации във Франция – сред които крайната левица „Непокорна Франция“, социалистите, комунистите и „зелените“ – постигнаха историческо споразумение за създаване на предизборен алианс, наречен „Новият народен фронт“. Тази нова коалиция, чието име е препратка към антифашисткия Народен фронт от 1936 г., обедини разнородните леви сили с обща цел – да спрат възхода на крайнодесните в страната. Сред основните заплахи във Франция е Национален фронт, воден от Марин Льо Пен. Въпреки преименуването, партията все още е белязана от своите екстремистки корени и бивши връзки с нацизма. Както и е компрометирана от нескритото топло отношение към режима на Путин и съмненията за финансирания от страна на Русия. Лявото обединение във Франция успява убедително да изпълни първата си задача, побеждавайки на изборите в Неделя. Като фронтовата линия срещу надигащия се фашизъм в Европа с мирис на Кремъл, вече бе поставена от левите във Великобритания.
Изборите във Великобритания и Франция демонстрираха, че има бъдеще пред проекта Европа, като едно по-мащабно обединение, в което врагът вече е ясно очертан и той е на портите. Фигурите на геополитическата дъска имат съвсем различни очертания от само четири години назад. Русия, се сбогува с илюзиите си, че Западът са прагматични групи индивидуалности, водени от егоцентрични мотиви, които лесно ще се пречупят от последиците на демонтирането на Кремъл от международната архитектура. Цялата външна политика на Москва се базираше на добри намерения поднасяни угодно на господарите на Кремъл. Самата Русия, в денят след изборите във Франция, затвори всяка възможност за мир, след най-масираната си ракетна атака, в която сред поразената гражданска инфраструктура бе детската болница в Киев.
Антифашисткият фронт в Европа означава пълно фиаско на руската пропаганда в България. След като червената пропаст вече е факт, идва време понятията да бъдат обозначени с истинските си имена. Ние съвсем скоро ще говорим за фашизъм, нацизъм и нуждата да им се противопоставим, без значение колко страшен е противника. Руската пропагандна машина, дълго време се опитваше да убеди нашата публика в това, че Европа загива (морално и финансово), че идват на сцената национално отговорни политически партии, които ще загърбят идеите за международна солидарност, индивидуални свободи и демокрация, в името на националните си интереси. Нашата публика, всячески бе убеждавана, че бъдещето принадлежи на миналото, а фашизмът и неговата нова форма- Путинският квази- феодализъм, примесен с традиционализъм и религиозен фанатизъм са нещо нормално. Но разривът в допълнение, че постави ясни граници, създаде предпоставки да наричаме нещата с истинските им имена, както и изведе на светло много от механизмите за формиране на общественото мнение.
Това което показаха изборите във Франция и Великобритания и борбата с крайно дясното в Германия, е една слабост на българският елит – далновидност и умение да види зад хоризонта. Дали това се дължи на силни зависимости и невъзможност да се еманципира, дали това е в действителност заради изключителната небрежност, с която сме третирани от нашите евро-атлантически партньори, трудно е да се каже. Но израза „евроатлантизъм“ бе изключително успешно компрометиран и омаскарен. Както и други понятия: „свобода“, „толерантност“, „избор“, „човешки права“, „сексуална свобода“, „неправителствен сектор“… а може би всичко се дължи на съмнителния морал и устои на редица родни политици.
В обществото ни ловко, под различни форми, бе насаден традиционализъм, връщаш нашето общество дълбоко в тъмните векове. Уж зад удобния претекст за демографията, се прикриха учения на модерни неофашистки културолози като Александър Дугин. Провинцията на България се превърна в съвсем различна реалност от столицата, която остана последен анклав на модерност във възгледи и идеи. Традиционализмът бе в основата на идеологическа антиреакция (на провала на държавността и корупцията), отдушник за огромна част от населението чувстващи се, че са останали зад борда от откъснатият от тях елити. Ако погледнем последните няколко години, социалните мрежи и дори и националните медии, до голяма степен, без значение политическия спектър на представителите на политическия и интелектуалния елит присъстваше анти либералната (така наречена крайно-дясна) реторика, типична за Алтернатива за Германия, Мелони и Мари Льо Пен. Ние позволихме, съмнителни лица, да придобиват огромна обществена популярност, пропагандиращи традиционалистки мантри, зад които небрежно се криеше неонацистка реторика, типична за пропагандната машина на Кремъл. Земя, кръв, семейство, род… Наблягаше се на националния суверенитет, а за спасителя логично бе представян митологизираният „освободител от робство“ Русия. Присъстваха идеите за загубеното величие, за „златния социалистически век“ и тъгата по него. Величие, което е останало в историята, заедно с морала, реда и законността. Отнето от „Злите демонични сили от Запад“.
Традиционалистите умело жонглираха с идеите на идеолога на Путин, Дугин и неговите копнежи за възстановяването на Руската Империя посредством идеологическа му мисия за създаване на Пан Славянско Пространство, в което ще бъде изградено на фундаменталистки основи отричащи напълно западната култура и интелектуална идентичност. Интелектуален микс на Дугин, забъркан с идеите на крайно дясното и крайно лявото, и подплатен с огромни количества омраза. Интелектуалният саботаж подкопаваше интегритета на нашето общество посредством ловката игра с емоции и страхове на гражданите благодарение на езика на омразата. Речта на омразата е потентна заплаха за демокрацията и правата на човека, тъй като е насочена срещу отделни лица и малцинствени групи (етнически, религиозни и сексуални), което води до разделение в обществото и тяхно обществено изключване. Демокрацията бе убивана, както бе убиван общественият разумен диалог. Посредством истеричност, накъсване и опростачване, гражданското общество бе парализирано. Това което се целеше с речта на омразата бе не само вътрешно противопоставяне на естествената обществена еволюция, но и поставянето на България в позицията на малцинствена група, в контекста на Европейската и идентичност.
Но в крайна сметка, трябва да си признаем, че политическият елит в България, в последните 20 години правеше един залог, който отново ни постави от грешната страна на историята. Ние предпочитахме да играем предпазливо, на две маси – Съветското наследство в лицето на Руският Свят срещу Западният Свят. Опитахме се да приложим югославският опит от 70-те и 80-те, когато Тито ловко жонглираше между Изтока и Запада, но в новата реалност това бе изключително неадекватно. В действителност, ние се разкрачихме, като от една страна имахме ЕС и НАТО, които ни гарантираха десетки милиарди във формата на преки инвестиции и фондове предвидени за нашата икономика. От другата страна бе Русия, с енергийните и корупционните зависимости, в които бе поставена до голяма степен доброволно икономиката ни. Като в крайна сметка, ние не съумяхме нито да бъдем така замаскирания троянски кон, нито успешно да се интегрираме посредством огромните ресурси. Предпазливо заложихме на политици имитиращи безидейните и безпринципни Орбан и Тръмп, в желанието ни да продължим с предпазливата игра. Политици, които умело говореха на безпринципния език на Путин.
В заключение трябва да признаем, че имаше обстоятелства и събития, които нямаше как да бъдат предвидени, още повече от елит заровил глава в себе си. Залозите неимоверно се покачиха с началото на Пандемията и последвалата Инвазия на Русия в Украйна. Още в началото на КОВИД кризата, някак си невротично започна поляризация и яростна атака срещу ваксините, зад която прозираше атака срещу едни от най-важните институции в света в който живеем – Световната Здравна Организация и ООН. С началото на инвазията в Украйна, поляризацията се изостри допълнително, като линиите бяха Русофили – Русофоби, традиционализъм и национална идентичност срещу модерност и интегритета, тоталитарен фундаментализъм срещу свобода и човешки права, природозащитници срещу алтернативните източници на енергия и общото ни енергийно бъдеще с Европа, мира и антиблоковото участие срещу НАТО, финансовия суверенитет срещу Еврозоната. В допълнение умело се жонглираше с митологизирането на българската история, празници, национална идентичност, славянофилство, османския период, ислямофобията и страхът от имигрантите (които бяха доведени от либерална Европа). Цялата тази идеологическа атака бе поставена под по-голямата шапка на национална независимост и неутралитет и ангажираността ни с ЕС и НАТО, като в допълнение вървеше със заплахите от руските ракети, инвазия и ядрено оръжие, което е насочено към България. Като в далечината, съшити с бели конци, прозираха историите за уж „богатият БРИКС“, мощната военна сила Русия, всемогъщия производител Китай, и всички техни страшни приятели, които ще спасят България отново от лапите на „Западните аморални Дяволи“…. навярно след като суверена реши след серия от референдуми, подобни на БРЕКСИТ. Но колелото на историята се завъртя с пълна сила и слизането от него стана практически невъзможно. Франция и Великобритания показаха, че идеологията и принципите тепърва идват на мода. Времена в които демокрацията ще бъде демокрация, а фашизмът отново ще бъде фашизъм, а в наши ръце е кога и как ще реагираме.
Автор: Илиян Кузманов
