Резултатите от поредните избори сигурно не изненадват никого. Ако все пак има изненадани, те трябва да са доста наивни по отношение на движещите сили и процеси в политическия живот на обществото.
Мотивацията на хората да гласуват се движи основно от отговорите на два въпроса: какво би било по-добро за мен и какво би било по-добро за страната? Първият въпрос мобилизира хората, които обвързват материалното си благополучие с участието на една или друга партия във властта. Тук влизат различни категории като служители в държавната и общинските администрации и техните близки, бизнесмени, разчитащи на обществени поръчки и техните служители, грантаджийски културтрегери и всякакъв друг обслужващ персонал. Развихрянето на популизма през последните две години привлича тук и все повече пенсионери, очакващи някой да им даде поредното увеличение на пенсиите. Близо до тази категория, но като отделна група са продаващите гласа си представители на малцинствата. Разликата с вече изброените е, че при тях липсва вътрешната убеденост. Затова те могат да бъдат „стимулирани“ да гласуват не само от партии с властови ресурси, но и от политически проекти, които досега са били далеч от властта, но разполагат с достатъчно финансови средства.
Втората категория избиратели са тези, които поставят на първо място какво е добро за страната. В една истинска демокрация те трябва да са подавляващо мнозинство, така както бяха у нас през деветдесетте години и в самото начало на този век. Превръщането на политиката във все по-мръсно занимание, обслужващо пряко големите пари, отблъсна огромна част от гражданите от нея. Така „партията“ на негласуващите и неизбиращите никого получи абсолютно мнозинство сред българското избирателно тяло. Безизходността се подсилва от това, че продължаващите да гласуват по съвест дават различни отговори на въпроса какво е добро за България. Те разхвърлят гласовете си между непримирими политически субекти с противоположни възгледи по различни въпроси. Трагичното в българския случай е, че противопоставянето в обществото често минава по разделителните линии между чужди интереси, доминиращи над националните интереси на България. Резултатът накрая е апатия, отчуждаване на гражданите от политиката и възможност на личните и групови интереси да постигат лесни и сравнително евтини победи над общонационалните интереси.
Изпадането на „Български възход“ под чертата показа, че политиката „и тако, и вако“ не се нрави на българския гласоподавател. Стефан Янев се хареса на много български граждани с две неща: с решимостта му като служебен министър-председател да се заеме с разчистването на Авгиевите обори на Борисовото управление и с категоричната му позиция против разширяването на войната в Украйна. Последното му място от преминалите бариерата на предишните избори изглеждаше плод на неумение да се капитализира големия потенциал от премиерския му мандат. Отварянето на вратата към коалиране с ГЕРБ и присъединяването към „коалицията на войната“ разпиляха много бързо натрупания актив. Неубедителната предизборна кампания на Възхода спомогна за движението надолу. На избори, в които участват основно твърдите ядра на партиите, липсата на категорични позиции се оказа по-губеща от заемането на крайни позиции.
Неуспехът на „Левицата“ в новия ѝ формат показа, че „старите муцуни“ трудно могат да спечелят отново доверието на избирателите. Обединението на много знакови фигури от червения елит, напуснали по различно време и по различни причини БСП, изпълни донякъде по-малката задача – да отслаби допълнително социалистическата партия. То се провали в голямата си задача – да се пребори за доверието на достатъчен брой избиратели и да влезе в парламента.
Тук логично идва въпросът: А как „старите муцуни“ от ГЕРБ успяха отново да спорят за първото място? Причините са повече от една, но да започнем с най-важната. ГЕРБ не е класическа партия, а бизнес структура (да не използвам по-силни думи) под формата на партия. Същата бизнес структура открай време е и ДПС. При този клиентелистки модел на партийно строителство всякакви сътресения и скандали вместо до ерозия водят до сплотяване на заинтересованите привърженици. В тяхна полза работеше и откритата кампания за отвратяване на нормалните хора от политиката и за стесняване на избирателното тяло до твърдите партийни ядра.
Клиентелисткият модел изглежда като идеал и за лидерите на „Продължаваме промяната“ и БСП, но те имат още да наваксват от майсторите в това отношение Бойко Борисов и Ахмед Доган.
ИЗточник: Fakti.bg
