Д-р Габор Мате е канадски психотерапевт, експерт по детско развитие и специалист в лечението на зависимости с над 40-годишен световен изследователски и клиничен опит. Автор е на международни бестселъри, публикувани на 25 езика.
Твърдо убеден във връзката между психичното и физическото здраве, д-р Мате впечатлява със задълбочения си поглед към последствията от стреса, зависимото поведение, синдрома на дефицит на вниманието и други проблеми на личността. Книгата на д-р Габор Мате “Когато тялото казва НЕ” изследва единството “ум – тяло” и влиянието му върху връзката “стрес – болест”.
Тя може да промени живота на всеки от нас със задълбочените си прозрения за начина, по който тялото ни казва НЕ, когато умът не може или не желае да признае проблема. Публикуваме откъси от книгата с любезното съдействие на Издателство КИБЕА, което е издало три от бестселърите на д-р Мате на български (виж на kibea.net).
„Военната теория“ за болестта я схваща като враждебна сила, като нещо чуждо, с което организмът трябва да се бори и да надвие. Това гледище оставя един важен въпрос без отговор – дори при острите инфекции, при които можем да идентифицираме виновните микроорганизми и да ги убием с антибиотици: защо една и съща бактерия или вирус поваля едни, а други пощадява? Почвата за заболяването е конкретното човешко същество в конкретен момент от житейската му история.
„Защо този пациент е болен от това заболяване сега?“ – пита Джордж Енгъл, изследвайки единството ум – тяло в медицината през 1977 г. Съвременната медицинска практика обаче приема за всички свои цели опростенческата перспектива на причината и следствието.
Когато не може да открие очевиден и решаващ външен фактор, както обикновено става с най-сериозните заболявания, тя вдига ръце и заявява, че причината е неизвестна. Причинно-следственият модел на заболяването не може да обясни начина, по който здравето се трансформира в болест, нито как болестта може да бъде преобразувана в здраве.
Никое заболяване няма една-единствена причина. Дори там, където се откриват значителни рискови фактори – като генетично предразположение при някои автоимунни заболявания и тютюнопушене при рак на белия дроб, те не съществуват изолирано от всичко останало. Характерът също не причинява заболяване: човек не развива рак само защото потиска гнева си, нито амиотрофична латерална склероза (АЛС) – от прекомерна добронамереност.
В тази книга излагам един биопсихосоциален модел. Според него индивидуалната биология отразява историята на човешкия организъм в контекста на взаимодействието със заобикалящата го среда и постоянния обмен на енергия, в който психологичните и социалните фактори са също тъй важни, както и физическите.
– Не разбирам защо се разболях от рак – оплака се една жена с карцином на яйчниците. – Живеех здравословно, хранех се добре, редовно спортувах. Винаги съм се грижила за себе си. Би трябвало да съм олицетворение на здравето.
Ала тя пропускаше друг, невидим за нея самата аспект: стресът, произтичащ от потиснатите емоции. Нейните съзнателни усилия да се грижи за себе си не можеха да обхванат сфера, за чието съществуване дори не подозираше. Ако развием умението да се вглеждаме честно в себе си – със състрадание и незамъглено зрение, ще открием и други важни начини да се грижим за себе си.
Болестта е израз на вътрешна дисхармония. Да я разглеждаме като нещо чуждо и външно, означава просто да водим война със самите себе си“, пише д-р Мате.
Той допълва, че първата крачка от завръщането към здравето е да изоставим т.нар. „позитивно мислене“. Много пъти в палиативната си работа е срещал обезсърчени хора, искрено озадачени от болестта.
– Винаги съм мислел положително – споделил мъж малко под 50-те. – Никога не съм се отдавал на песимистични мисли. Защо развих рак?
Когато окачествим думата „мислене“ с прилагателното „позитивно“, изключваме всички аспекти на реалността, които ни се струват „негативни“. Така като че ли действат повечето привърженици на позитивното мислене. А истинското положително мислене е да погледнем в очите цялата истина, каквато и да се окаже тя.
Появата на симптомите и поставянето на диагноза би трябвало да ни подтикне към двойно изследване на проблема: какво ни казва болестта за миналото и настоящето, и какво би ни помогнало в бъдеще? Изцелението изисква сила за негативно мислене. Не става въпрос за печален песимизъм, маскиран като реализъм.
„Говоря за готовността да помислим кое не е както трябва. Къде е нарушен балансът? Какво пренебрегвам? Какво е онова, на което тялото ми казва НЕ? Ако не си отговорим на тези въпроси, стресът, виновен за вътрешната ни дисхармония, ще си остане скрит.
Мишел, диагностицирана с рак на гърдата на 39 години, имала навика да търси утеха в мечтите:
– Нищо чудно, че живеех в свят на фантазии – разказва тя, спомняйки си нещастното си детство. – По-безопасно е. Създаваш си сам правила и можеш да се чувстваш колкото си щеш сигурен и щастлив. Външният свят е толкова различен.
и във Фейсбук/media/source/202303/1678441260_str_28_29_gabor_mate_kogato_tyaloto_kazva_ne.jpg“ title=“undefined“>
Д-р Габор Мате
Изследване, продължило близо две години, установява, че пациентките с рак на гърдата със склонност да се отдават на приятни блянове имат по-лоши прогнози от тези с по-реалистични нагласи. Същото важи за жените, съобщаващи за по-малко негативни чувства.
Макар да е вярно, че истинската радост и удовлетворение се отразяват благотворно на физическото състояние, „позитивните“ състояния на ума, предназначени да изключат психичния дискомфорт, понижават съпротивителните сили срещу болестите.
Натали, която страда от множествена склероза, се примири с алкохолизма и емоционалния тормоз на мъжа си. Грижи се вярно за него след двете операции за рак и търпеше сприхавите му капризи. Той я предаде, но въпреки това години след смъртта му тя все още не умее да казва НЕ на чуждите очаквания.
– Минаха пет години и аз още не съм се научила да се пазя. Тялото ми редовно казва НЕ, но аз продължавам. Просто не ми увира главата и това е.
Но ще й се наложи да приеме болезнената истина, че единствено собствените й решения, предопределени от детските й възприятия, са я направили неспособна да отстоява потребностите си
Пътят към себепознанието и личностното израстване на много хора е възпрепятстван от мита за щастливото им детство. Малко негативно мислене би им дало шанс да прозрат през пелената на тази илюзия, която не им позволява да се отскубнат от опасните си поведенчески модели.
Изключването на по-мрачните спомени от детството е типично явление. Изглежда, 80% от хората са останали с впечатлението, че са расли в Страната на Оз. Но, когато разкрият емоциите и живота си, идеализираните спомени рядко остават непокътнати.
Спомените на възрастния за биологичното семейство често пропускат скритата цена, която е платил като дете, за да спечели одобрение и приемане от родителите си. Има пропаст между спомените на възрастния и емоционалната действителност на детето.
На съзнателно ниво хората често си спомнят само щастливите моменти от детството си. Дори да са съхранили неприятни инциденти, емоционалните аспекти на събитията са потиснати. Човек помни обичта на родителите си, но не чувството, че не е бил разбран или подкрепен“, обяснява психотерапевтът.
При раждането си човек не може да крие чувствата си. Ако бебето не се чувства добре и доволно, то плаче, показва тъгата си, изразява гнева си. Опитите да скрием болката и тъгата са придобит рефлекс. В някои ситуации има смисъл да крием негативните емоции, но мнозина го правят постоянно, дори автоматично. Някои хора са приучени малко или много да поемат несъзнателна грижа за емоционалните потребности на другите, като игнорират своите. Крият болката и тъгата дори от себе си.
Смелостта да мислим негативно ни позволява да видим себе си такива, каквито сме. Във всички истории на негови пациенти има забележителни прилики: потиснат гняв, отричане на уязвимостта, компенсаторна хипернезависимост.
Токсичните семейни връзки са признат рисков фактор при почти всички сериозни болести – от дегенеративни неврологични състояния, до рак и автоимунни заболявания. Целта изобщо не е да виним родителите си, предишните поколения или партньорите си, а да се избавим от убежденията, които са се оказали пагубни за здравето ни.
За да се възползваме от силата на негативното мислене, трябва първо да свалим розовите очила. Ключът е в това да поемем отговорност за собствените си взаимоотношения, вместо да виним другите за тях.
Не е лесно да поискаш от човек с току-що установена диагноза да изследва връзките си с другите, за да разбере по-добре заболяването си. За хора, които не са свикнали да изразяват чувствата си и да разпознават собствените си емоционални потребности, е изключително трудно да намерят увереност и подходящи думи, с които да се обърнат към близките си едновременно със състрадание и твърдост; да не говорим, че в такъв момент са още по-уязвими и зависими от чуждата подкрепа.
Няма просто решение, но оставен без отговор, проблемът би продължил да създава още и още стрес, а той на свой ред – да задълбочава болестта. Каквото и да прави пациентът, психичният му товар не може да бъде облекчен, без трезва оценка на най-важните връзки в живота му.
„Както вече видяхме, стресът се поражда не от очакванията и намеренията на другите хора, а от собственото ни възприятие за тях. Джийн – пациентка с множествена склероза, получаваше обостряне от тревоги за болния си мъж и опити да поеме отговорността за намирането на подходящи медицински грижи за него.
Не бива да се срамуваме от крехкостта си. И силният човек понякога се нуждае от помощ; всеки е самодостатъчен в едни сфери на живота си и безсилен и объркан – в други. Няма как да направим всичко, което си мислим, че можем. Както много хора със заболявания осъзнават – понякога твърде късно, стремежът да поддържаме докрай образа на сила и неуязвимост поражда стрес и вътрешна дисхармония.
При много хора чувството за вина е сигнал, че са избрали да направят нещо за себе си.
Аз напомням на повечето пациенти със сериозни медицински проблеми, че ако не се чувстват виновни, някъде балансът е нарушен. Те продължават да поставят собствените си потребности, емоции и интереси на последно място. Силата на негативното мислене може да позволи на хората да приветстват вината, вместо да бягат от нея. Ако се чувствате виновен, прекрасно! Това означава, че сте направили нещо за себе си, че сте действали в своя полза.
Един психотерапевт ми каза: „Ако имаш избор между чувство за вина и негодувание, винаги избирай вината“. Оттогава насам често предавам мъдрите му думи на хората. Ако отказът ви натоварва с вина, а съгласието – с негодувание, по-добре е да предпочетете вината. Негодуванието е самоубийство за душата.
Негативното мислене ни дава шанс да погледнем хладнокръвно нещата, които не вършат работа. В много изследвания видяхме, че непоправимите привърженици на позитивното мислене имат по-голям риск да се разболеят и по-малки шансове да оцелеят. Истинското позитивно мислене – или на по-дълбоко ниво, позитивно съществуване – ни вдъхва силата на съзнанието, че няма защо да се боим от истината.
„Здравето не е просто въпрос на щастливи мисли – пише молекулярният биолог Кандис Пърт. – Понякога най-големият тласък за оздравяването може да дойде от рестартирането на имунната система с избухване на отдавна потиснатия гняв“.
Здравословното преживяване на гнева е една от седемте крачки към изцелението. Всяка от тях е насочена към едно от вкоренените вътрешни убеждения, които ни предразполагат към заболяване и възпрепятстват изцелението“, обяснява в книгата си д-р Мате.
Разболяващи убеждения
Смятаме ли се за самотни? А за безпомощни? За хора, които никога не се нуждаят от помощ? Или не я заслужават? Чувстваме ли, че ни обичат? Че се налага да се стараем, за да заслужим любов? Или че изобщо не сме достойни за нея?
Това са все несъзнателни убеждения, запечатани на клетъчно ниво. Те контролират нашето поведение, независимо какво си мислим на съзнателно ниво.
Ето някои от тези дълбоко вградени модели, които пречат да бъдем здрави:
1. Трябва да бъда силен
2. Не бива да се гневя
3. Ако съм ядосан, няма да ме обичат
4. Нося отговорност за целия свят
5. Мога да се справя с всичко
6. Не ме искат, не ме обичат
7. Ако не върша нещо, значи не съществувам. Трябва да оправдая съществуването си
8. Трябва да бъда много болна, за да заслужа внимание
Мара КАЛЧЕВА
