– Господин Минчев, първото заседание на 49-ото Народно събрание протече донякъде като дежавю, тъй като отново не бе избран председател. Какво очаквате Вие от новия парламент?
– По-добре е изборът на председател да се забави, но да се води коректен диалог и – най-важно – да се общува с цел сближаване на позициите. Добрата новина – с някои изключения – от откриването на парламента бе поддържането на значително по-коректен тон в сравнение със старта на предходните НС.
От парламента очакваме поредица от неща.
Първо, приемането на законите, които ще направят възможен достъпа до фондовете на Плана за възстановяване и устойчивост – огромни суми, които ние губим на този етап.
Второ, законодателна дейност, насочена към сериозна правосъдна реформа, тъй като тя е елемент от осъществяването на въпросния план и е ключово геополитическо условие за релегитимирането на България като партньор в ЕС и в НАТО. Има определени изисквания за законодателни промени с цел присъединяване към Шенген и еврозоната.
Трето – разумна атлантическа политика на партньорство в атлантическия съюз по отношение на войната в Украйна. Както се разбра, досега ние сме изпълнявали това, което се изисква от нас. Но често гласуваме неохотно, „с мъка на сърце”, тайно и с голямо притеснение. Това, което трябва да направим, е да реализираме партньорството с ясна и последователна стратегия в полза на българския национален интерес. В атлантическата общност не се очаква ние да правим нещо противно на националните си интереси. Ние дължим партньорство и солидарност, които съвпадат с нашите собствени интереси – триъгълните сделки, превъоръжаването на българската армия, гарантирането на националната сигурност на България с реформа на армията, изчистване на службите за сигурност от външен контрол. Това трябва да бъде направено законодателно през парламента и след това – през една изпълнителна власт, която е в състояние да вземе обратно от едноличната власт на Радев прерогативите за функциониране на българските институции.
Да не бъдем максималисти – това няма да стане нито за два дена, нито ще стане чрез слабо правителство на най-малък общ знаменател, което евентуално ще бъде договорено в този парламент. Но отнякъде трябва да се тръгне. Това, което очаквам, е да се тръгне в тази посока. Колко далеч ще се стигне, е отделен въпрос. Ние и без това не сме кой знае колко оптимистични относно срока, в който този парламент ще работи. Но нека поне за разлика от предходните няколко парламента, 49-ото Народно събрание да работи на основата на правителство, което все пак може да реализира част от гореизброените политически приоритети.
– Какво промениха последните парламентарни избори, така че гласовете за съставяне на проевропейско правителство станаха повече и по-плътни? Или се промени политическият контекст, в който се развива политическата криза?
– Чисто психологически навъртането на един и същ оборот изтощава капацитета на хората да мислят и да действат в политическа посока. Това е един празен оборот повече.
От друга страна, промяната не е само психологическа. За втори поредни избори основната антисистемна партия „Възраждане“ качва 100 000 гласа. Това означава, че значителни дялове от българските избиратели са не просто разочаровани от политическото статукво, но те имат и достатъчна мотивация да минат в роля на протестни гласоподаватели в полза на партия, която очевидно е деструктивна във всички измерения на националния ни живот. Това е промяна, която най-малко трябва да стресне хората, които ценят политическата система, установена в България, и които действат в тази политическа система като професионални политици. Това е достатъчен мотив за стряскане и за взимане в ръце.
– Вие как си обяснявате спада на гласове, които трябва да „преглътнат“ „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“? Има ли роля и президентът Радев за тренда надолу, който се отключи още на вота през есента?
– „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ бяха предупредени от наблюдатели с различни позиции в политическия спектър за това, че тяхното предизборно обединение е по-скоро механично и няма гаранции за успех. Най-малкото защото има определени сектори от избирателния корпус на двете политически сили, чиито убеждения правят това обединение трудно приемливо. Социолозите предупреждаваха, че в избирателния корпус на ПП има около 15% от избиратели, които са с проруски възгледи и обединението с ДБ не би трябвало да ги направи особено щастливи. Отново по данни на социолозите, в избирателния корпус на ПП има и около 20% пенсионери, които гласуват за тях, защото са благодарни за вдигането на пенсиите. Но тези пенсионери имат малко общо със значителни групи от ДБ, които са либертариански настроени.
От друга страна, либертарианските, особено пазарно фундаменталистките сектори от избирателния корпус на ДБ – било през ДСБ, било през някои секции на „Да, България“ – не са съвместими с активната политика на харчене на пари за социални разходи без ясни рамки и ограничения, която ПП и Асен Василев като финансов министър демонстрираха.
Социолозите посочиха само определени точки на несъвместимост. Сигурно има много други примери. Освен всичко друго, това обединение бе опортюнистично и механично. То нямаше зад себе си реално сближаване, ако оставим настрана общия импулс за реформистка политика, който не е задължително условие за такова обединение. В този смисъл не е учудващо, че вместо да съберат повече гласове, те събраха по-малко.
– На масата от избиратели, които чуха определението „шарлатания“ от устата на президента, това не им ли повлия?
– Ако допуснем, че в избирателния корпус и на едните, и на другите има все още сериозни привърженици на президента, сигурно им влияе. Но това, което мога да споделя само като подозрение, защото нямам преки доказателства, е, че намаляването на подкрепата за двете партии идва, може би, и по линия на тяхното собствено задкулисие, на трудната съвместимост на определени интереси, които стоят зад едните и зад другите. Става въпрос за спонсори, за натиск от страна на силови властови фактори, които очакват от тях да свършат определена работа. Не бива да пропускаме и обстоятелството, че след разтрогването на унията между президента, лансирал лидерите на Промяната и тяхната партия след идването ѝ на власт преди малко повече от година, Румен Радев се превърна в основен техен политически съперник, който не крие промененото си отношение към тях.
Не мога да си дам обяснение защо след като преди всичко ръководството на „Да, България“ беше скептично за това обединение, буквално за ден-два промени мнението си и сключи договора за коалиция с ПП.
Всички виждаха, че „Демократична България“ е във възход, а ПП е в низходящ тренд. Каква беше мотивацията и откъде дойде натискът за обединението? Това е въпрос, на който нямам пряк отговор.
Още повече, че коалицията между ПП и ДБ лиши ДБ от един важен ресурс, който беше превърнал политическата сила във влиятелен посредник в българския политически живот.
– Какво имате предвид?
– „Демократична България“ можеше да бъде влиятелен политически посредник между двете страни на политическото уравнение и да облекчи създаването на правителство, което да бъде равноотдалечено, но което да бъде натоварено с пълномощията да свърши определена работа. Влизането на ДБ в коалиция с ПП превърна ДБ в ремарке на едното крило от политическите разделения. ДБ се „застреля в крака” с подобна коалиция. Сключването на следизборен парламентарен съюз между ПП и ДБ би имало доста по-благоприятен ефект и за двете страни.
– Вие сте един от подписалите така нареченото писмо на 100-те интелектуалци. То сякаш е насочено към лидерите на ПП и ДБ. Трябва ли и първата сила – ГЕРБ-СДС, да направи компромиси, за да има редовно правителство?
– Права сте, че се създаде впечатлението, че това писмо е насочено към ПП и тяхната неотстъпчивост по отношение на каквото и да е сътрудничество, в случая – сътрудничество с ГЕРБ.
В моето разбиране, както и в разбирането на много други от подписалите, с които съм разговарял, няма подобна преференция. Няма взимане на страна.
От самия ден, в който ГЕРБ е дошла на власт през 2009 година, имам дълбоки резерви по отношение на тази партия, на нейния лидер, на неговия опортюнизъм, на способността му да си променя мнението на 180 градуса за секунди. Никога не съм се считал за привърженик на ГЕРБ, но винаги – и това не се отнася само за ГЕРБ, съм подкрепял тези действия от страна на управлението на ГЕРБ, които съм намирал за адекватни в ситуацията, в която са направени.
По никакъв начин не мога да застана в подкрепа на ГЕРБ и да се обърна само към „Продължаваме промяната“.
В тази ситуация ГЕРБ можеше да се държи с една октава по-умерено, да не бъде толкова агресивна предизборната кампания на ГЕРБ, особено в лицето на Бойко Борисов, на Делян Добрев, които създават психологическа несъвместимост, а след това искаха да я преодолеят с една проста оферта за коалиция.
За мен, както и за много други хора, които подписаха тази петиция, няма предпочитание към ГЕРБ или отхвърляне на позициите на едните в подкрепа на другите. Позициите и на двете страни, по специфичен начин на всяка от страните, не са достатъчно адекватни. Истината е, че при ПП имаме един категоричен и твърд инат да не бъдат преминати граници, отвъд които са очертанията на разумното поведение в тази ситуация на политическа криза.
Като човек, който се занимава с наблюдение на политическия процес, си давам ясна сметка в какво състояние и в каква позиция се намират тези хора от ПП, от ДБ, и от друга страна – тези от ГЕРБ. Давам си сметка за относителните по-големи и по-малки трудности, които те биха срещнали, за да направят крачка не към коалиране, а дори към някакъв вид споразумяване.
Давам си сметка, че 50% от избирателите на ПП по социологически данни са категорично против сътрудничество точно с ГЕРБ. Други 49% са склонни, но половината не са. Това означава, че ПП през последните 3 години е култивирала една значителна част от своите избиратели в радикална позиция, която ограничава партията да не може да направи подобна стъпка, ако не иска да ги загуби.
От друга страна, кампанията на коалицията между ПП и ДБ бе една заможна кампания. Щом имаш възможност да водиш заможна кампания, това означава, че имаш щедри спонсори. Но щедрите спонсори имат свои интереси и навика да ги отстояват. Особено ако интересите им се разминават, техните претенции към теб блокират инициативата. Трудно е да направиш крачка в една или друга посока. А ако има и други фактори, които въздействат в различни посоки, то ти се намираш в много сложна ситуация, в която трябва да удовлетвориш срещуположни желания, мотивации, интереси.
ГЕРБ от тази гледна точка се намира в една малко по-облекчена ситуация, но „облекчена“ в кавички. Поведението на ГЕРБ в продължение на дълъг период от време също е достатъчно противоречиво – и по отношение на олигархичните й връзки и зависимости, и по отношение на външен натиск по линия на Русия. Сега обаче ГЕРБ демонстрират много категорична и радикална атлантическа позиция. Очевидно има и силен „Магнитски“ фактор, който тласка ГЕРБ в тази посока.
– А възможно ли е ГЕРБ да подкрепят правителство с втория мандат?
– Мисля, че при определени обстоятелства е възможно. Но това няма да бъде изгодно за ПП и ДБ. Това ще бъде правителство на малцинството, подкрепено от ГЕРБ. Ако ГЕРБ подкрепи подобно правителство, във всеки един момент може и да си оттегли подкрепата. И този момент може да не е най-приятният за едно управляващо правителство на малцинството.
От друга страна, ако ПП и ДБ останат на позициите за категорично остракиране на всяка възможност за партньорство – било за парламентарно мнозинство, било за някакъв тип правителство, тогава ГЕРБ ще може да се опита да създаде правителство в друга посока – да обедини повече или по-малко трудно обединими политически сили и групи.
Трябва да направи някакъв вид коалиране с подкрепата на ДПС – нещо, което ГЕРБ отказва да направи и през трите мандата на своето управление. Ще трябва да включи 11-те депутата на Слави Трифонов, за които не само не е ясно какво ще направят след известно време, но и утре не е ясно какво ще направят. Тази партия е политико-технологичен продукт. В четворната коалиция играеше в полза на президента, а може да играе и в полза на други донори на пари и на власт.
И не на последно място – БСП, която по геополитически позиции е в противоположната част на спектъра. Не е известно как ще действа „Позитано“ в определени политически ситуации, като например по-активно сътрудничество между ГЕРБ и Румен Радев. Подобна коалиция на ГЕРБ извън ПП и ДБ неизбежно би била възможна само при определено споразумяване с Румен Радев и кръга около Радев.
– Защо президентът Радев този път побърза да свика първото заседание на Народното събрание?
– Нямам специализирана информация от коридорите на властта, но се опитвам да мисля с главата си и отговорът се крие в създаването на една специфична властова конструкция около Радев в процеса на неговото дефакто двегодишно управление. От една страна, той очевидно не желае да се раздели с позицията на реално еднолично управляващ държавата. Формирането на редовно правителство може при определено споразумяване с Бойко Борисов да запази частично негови властови позиции за по-нататък, но като цяло той ще изгуби ресурса, с който разполага – едноличната власт в държавата. Това може би е неговия персонален мотив да не е много ентусиазиран от евентуално създаване на редовно правителство.
Проблемът обаче е по-дълбок. В България се получи преконфигуриране на олигархичната структура, която управлява страната от 20 години. През 2019-2020 година олигархията се раздели и част от притиснатите олигарси застанаха зад набъбващата сила на обществен протест в България. Освен граждански конфликт имахме и конфликт вътре в самата олигархия.
Постепенно избори след избори, стъпка след стъпка, стана ясно, че България се намира в блокада – нито може да се върне назад към това, което е било, нито може да направи категоричната стъпка в полза на промяната, за да загърби окончателно олигархичното статукво от миналото,
България е блокирана по средата на пътя и олигархичните групировки безпогрешно разпознаха новия център на власт в лицето на Румен Радев – и се обединиха отново около него. Разбира се, някои от тях продължиха да „ръмжат” в „изгнание”, но като цяло олигархията, която е на българска територия, се обедини около президентството. Нещо повече – това й хареса, тъй като става дума за еднолична политическа власт, за задкулисна власт, за безотчетна пред парламент и публични институции власт.
На политическо и на икономическо олигархично равнище тези хора започнаха да разбират, че за тях не е изгодно пълноценно възстановяване на парламентарно демократичния процес в България. Възстановяването му ще доведе до някакъв тип мнозинство, което ще трябва да бъде – поне частично – антиолигархично в един основен смисъл на думата.
– Какъв е този основен смисъл?
– Българската олигархия е продукт на взаимодействието между български и руски олигарси. Руските олигарси са старшите братя, а наследниците на руските специални служби от комунистическо време са създателите на руската олигархия, чрез която малките братчета в България си сформираха локална олигархия през 90-те години и в началото на 21 век. Тази тяхна олигархия върви през бизнес подчинение, през връзки с руската олигархия.
Но дойде един геополитически момент, в който партньорите на България в ЕС и НАТО казаха „стига“, защото отношенията между Русия и Запада стигнаха точка на конфликтна невъзвратимост. Става въпрос за война и за драматично разминаване на интереси. Европейската и атлантическата общност показаха, че не могат повече да търпят състояние, при което на територията на съюзници руските властови институции, специални служби и олигарси имат толкова значителен контрол.
Легитимната претенция на българските съюзници в Европа и в Атлантическия съюз обаче означава дълбока криза на олигархичното управление на самата България. Хората, които са лицето на това олигархично управление, нямат интерес това да се случи. В момента са се групирали около президента и играят ролята на спирачка на този процес. Тръгне ли парламентарен процес на управление, нещата ще се задвижат в тяхна вреда – с голяма степен на вероятност.
– Президентът Радев все по-често е упрекван в проруски позиции, но в чужбина той се държи по различен начин. Пример от миналия месец бе заседанието на Европейския съвет в Брюксел, сега – информацията, че сме водили преговори за предоставяне на МиГ-29. Как си обяснявате разминаването в позициите му тук и зад граница?
– Той не би могъл да прави нещо друго, няма ресурса например на Орбан, който открито се държи като „човека на Москва” в Брюксел или в Атлантическия съюз. Радев има доста по-малък ресурс и по-малък престиж. За него би било самоубийствено да играе роля, подобна на тази на Орбан. Затова той там се съгласява и подписва.
А тук играе ролята на приятеля на Русия под формата на неутрализъм, като по този начин флиртува с една немалка общност в българското общество, която непрекъснато се подгрява и подсилва и от пряката руска пропаганда, и от фактори като „Възраждане“, и от местни – български медийни проводници на хибридна пропаганда. Радев играе обикновена двойна игра.
– Но защо е този флирт? Той е в последния си мандат по Конституция. Има илюзии за успех на референдума за президентска република?
– Радев има дългосрочни политически амбиции. В това съм сигурен, без да мога да го докажа пряко. Той неслучайно си прави партии от типа на „Продължаваме промяната“. Няма втори толкова открит опит, но ще дойде. Ако той не е в състояние да предизвика драматична институционална промяна каквато е президентската република, поне ще направи всичко възможно да се пласира в ролята на обединител на левицата и по този начин да влезе във водеща политическа роля в периода след своя втори президентски мандат. Дългосрочността на неговите политически планове предполага той да държи ясна сметка за политическите ориентации на потенциалните и актуалните си привърженици, за да може да използва тяхната подкрепа в дългосрочен план.
– Като една от причините ПП-ДБ да не искат коалиция с ГЕРБ са задаващите се местни избори. Наистина ли са толкова ключови регионалните избори? Не е ли това силен аргумент за отказа от коалиция?
– В представата на „Продължаваме промяната“ и на „Демократична България“ ГЕРБ е просто и само клиентела.
Те не допускат някаква форма на принадлежност на избиратели към ГЕРБ на основата на убеждения или на политически афинитет. Те допускат, че ГЕРБ е само клиентела. И според тях – може би тук има истина – тази клиентела се крепи на два стълба – европейски фондове и общинска власт. Когато отстраним ГЕРБ от националното управление, ние отстраняваме партията от европейските фондове. От ресурсите на общинската власт можем да отстраним ГЕРБ като вземем кметовете и мнозинствата в общинските съвети. Оттук идва митологизирането на местните избори от страна на опонентите на ГЕРБ.
Реалността, според мен, е малко по-нюансирана. Дори от гледна точка на резултатите от тези избори, ние виждаме, че реален шанс да бъде изместена ГЕРБ от определени позиции в общинската власт има за София, където ГЕРБ е категорично втора сила, и за Пловдив, където също се отвори пространство за алтернативно управление. Има шансове и в някои други градове – без засега да има гаранции за категорична промяна в местната власт.
Оцеляването на ГЕРБ през тези две-три много трудни години след юли 2020-а, показва, че тази партия е по-дълбоко вкоренена в структурата на българския политически процес, отколкото нейните опоненти и противници предполагат. В този смисъл общинските избори безспорно ще намалят влиянието на ГЕРБ в регионалната власт. Просто защото на предходните избори ГЕРБ практически взе всичко от това, което не взе ДПС и няколко места, където спечели БСП.
Политическата ситуация сега е твърде различна и е логично да се допусне, че ГЕРБ ще изгуби значителна част от своите позиции, включително някои от най-големите градове на страната. Въпросът е колко значителна ще бъде загубата.
– Но една коалиция с ГЕРБ сега вдига отново шансовете на ГЕРБ за местните избори.
– Пряката коалиция между ГЕРБ и ПП-ДБ никога не е била реална възможност на нито един етап от развитието на политическия процес. Става дума за нещо съвършено различно – за възможността да бъде възстановен процесът на парламентарно демократично управление и да бъде създадено правителство, което да реализира определени приоритети – както международно политически, така и вътрешни през създаването на някакъв тип кабинет с широка парламентарна подкрепа, но не директна и категорична партийна – коалиционна подкрепа.
В българската история, и не само в българската, има различни примери за подобна възможност – както положителни, така и отрицателни.
Положителен пример бе практическата коалиция между БСП и СДС в лицето на кабинета на Димитър Попов. Той не бе афиширан като коалиция, а като програмно правителство, чийто срок първоначално бе за шест месеца, но управлява десет месеца.
Отрицателният пример е кабинетът на Беров, където имаше някаква декларирана подкрепа или полуподкрепа от различни страни.
Беше възможно и продължава да бъде възможно формирането на някакъв тип правителство с условна подкрепа, която да изведе страната от политическата криза в някаква посока. Тази посока може да бъде и към задълбочаване на кризата. Но все пак да ни изведе от ситуацията на блокада.
Отново да кажа – досега за открита коалиция не е ставало сериозно дума, а за правителство, което няма да има водещи политически лидери, няма да има пряко политическо споразумение за коалиране, политическа програма за коалиране, а ще има приоритети, които през Народното събрание и едно парламентарно мнозинство ще бъдат фиксирани и фигури с висок обществен престиж биха поели управлението за определен период от време.
– Казахте, че отношенията Изток-Запад са в точка на невъзвратимост и това изостря максимално позициите. Виждате ли заплаха за външно-политическия курс на България?
– Има заплаха и тя се увеличава. На пръв поглед е абсурдно да си помислим, че атлантическата общност и Европейският съюз ще допуснат откъсване на страна като България и присъединяването й към отсрещния лагер, който в най-добрия случай е Русия и Беларус.
Самите привърженици на източната опция за промяна на геополитическата ориентация на България също не говорят за това. Те обслужват интересите на режима в Кремъл, но не говорят нито за алтернативен модел за България в лицето на Русия, нито за ново присъединяване на България към лагера на Русия. Напротив – дори и най-гласовитите говорят за неутрализъм на България, за заемане на собствена позиция и т.н. Това съответства на самата стратегическа концепция на Русия през последните години.
Русия си дава сметка, че няма ресурс да се върне в блясъка си от Студената война с окупирана половин Европа. Тя полага усилия да върне части от Украйна, Молдова към своя квази имперски проект. Що се отнася до по-широката „сфера на влияние”, която Москва се опитва да практикува в страни като България, Сърбия, Черна гора, там целта е дестабилизация. Те не могат да вземат това, което е извън постсъветското пространство, но могат да дестабилизират, да предизвикват кризи, разпад, блокада в източната периферия на Европа. Това правят и в България.
Но колкото повече ресурс натрупват тук, с толкова по-голяма сила ще нарастват амбициите им. Режимът в Русия има ясна и дългосрочна стратегия, която се развива вече повече от едно десетилетие – това е системна, пропагандна война в България, с говорители и нарастващ брой медии, с овладяване на ключови позиции в националните медии и на ключови институции в политическата система. През 2016 година – президентството, преди и след това – службите за сигурност, правосъдната система в значителна степен, овладяване на ключови икономически позиции в енергетика, финанси, корумпиране на политическата класа в много големи измерения. Тоест, Русия провежда стъпка по стъпка целенасочена и промислена стратегия. И има успехи.
Ръстът на „Възраждане“ не е само продукт на кризата на останалите политически сили, но и на една много добре разработена стратегия, която се защитава като българска националистическа стратегия, въпреки че представлява стратегия на руска компрадорска политика.
Автор: Таня Джоева, „Епицентър“
