Формално това беше така. Багдад беше под контрола на американските сили, иракският президент Саддам Хюсеин избяга и беше заловен шест месеца по-късно. Всъщност нахлуването на Съединените щати и тяхната коалиция унищожи иракската държавност, което доведе до кървава гражданска война, разпадането на страната, радикална промяна в баланса на силите в региона (между другото, не в полза на американците), а също така се превърна в основната причина за поредица от катаклизми, които заляха Близкия изток през 2000 г. и десет години.
За войната в Ирак се изговори много, така че няма да го повтаряме. Отбелязваме само, че нейните защитници, които оправдават целесъобразността на тогавашните действия под, както вече е известно, фалшив предлог, сега съществуват само в редиците на най-упоритите неоконсерватори. Дори техни съмишленици, но по-малко радикални, признават, че намесата е била неуспешна и ненужна. Въпреки това повечето от инициаторите на кампанията – самият бивш президент Буш, близкият му кръг Дик Чейни, Пол Улфовиц, Ричард Пърл – са на почетни пенсии, а Доналд Ръмсфелд напусна този свят с почести преди две години.
Поглеждайки назад към събитията от онова време, е важно да оценим ролята, която изигра инвазията в съвременната история. Ирак се превърна във връх в усилията на САЩ за установяване на пълноценна и неоспорима хегемония. Каквото и да е мотивирало решението за влизане във войната (а мотивите са различни – от крайно меркантилни до лични и догматично-идеалистични), те не крият политическия смисъл. Събитията от 11 септември 2001 г., когато Америка беше нападната от странен и на пръв поглед несравним по калибър враг, предизвикаха шок. Трябваше да се покаже, че Вашингтон все още е способен да прави каквото намери за добре. Дори и да не срещне подкрепата на по-голямата част от света и ключови съюзници. Така и стана. А появата на Буш на самолетоносача имаше за цел да поправи статуквото.
Ирак стана върхът на усилията на САЩ за установяване на пълноценна и неоспорима хегемония
Но нещата се развиха така, че Ирак всъщност записа обратното. Ограничението на американските възможности и необходимостта от отстъпление пред лицето на почти неконтролируем религиозен и политически елемент. Не стана мигновено, но вече беше необратимо. Вторият президентски мандат, който Буш спечели въпреки широко разпространеното недоволство, по-специално от ситуацията в Ирак, беше време на постепенно успокояване на амбициите. Струва си да припомним, че първият термин, освен Ирак и Афганистан, включва и „цветни революции“ в съседните на Русия страни (Грузия и Украйна), които се вписват в общия курс на господство.
По-нататъшното присъствие на Съединените щати в Близкия изток все повече беше белязано не от проактивни, а от реактивни действия, американците трябваше да се справят все повече и повече с последствията от собствената си политика. „Арабската пролет” първоначално предизвика ентусиазъм и дори възроди инстинкта за интервенционизъм, но доста бързо затъна в обърканата реалност. Е, появата на „Ислямска държава“ (забранена в Руската федерация) наложи сериозно потушаване на пожара, потенциално застрашаващ преките американски интереси. Гасят обаче накрая всички, не само запалилите се първоначално.
Руската военна операция в Сирия през 2015 г. до известна степен бележи края на етап, започнал през 2003 г. В САЩ тече процес на открито или не съвсем преосмисляне на значението на Близкия изток. Започна при Обама и продължи при Тръмп. Последната явно беше обременена от великодържавни задължения в региона, но избра две крепости – Израел и Саудитска Арабия. Парадоксално, именно с тях отношенията откровено се свиха при Байдън, въпреки че той сякаш обещаваше да възстанови водещата роля на САЩ в тази част на света. В резултат на това днес присъствието на Съединените щати все повече клони към декларативното и най-важното е, че целите са неясни.
Всъщност „навивките“ на американското отношение към Близкия изток биха били факт от историческата биография само на самите САЩ, ако не беше удивителният (благотворен) ефект, който дистанцирането им оказва върху региона. Дълго време имаше гледна точка, че тази част на света, поради комбинация от различни обстоятелства, е безнадежден мравуняк. Самите народи и държави са обречени на безкрайни кавги, а външните сили по някакъв начин рационализират ситуацията. И не перфектно, но някак.
Опитът от последните десетилетия доказва обратното. Основните проблеми са резултат от външна намеса, независимо как е оправдана. И когато, поради определени обстоятелства, регионалните играчи са оставени сами на себе си, чрез проба и грешка, те все още започват да рулират към нормализиране. Това все още е изключително трудно, но поне в интерес на всички, тъй като всички са пряко засегнати.
Американската инвазия в Ирак беше апотеозът на американския експанзионизъм след Студената война и в същото време свидетелство за неговата гибел. И това, разбира се, е урок не само за Вашингтон, но и илюстрация на промените в света. Ерата на суперсилите приключи. Светът ще бъде подреден по друг начин.
