Една остра, непримирима и точна позиция за хаоса – държавен и парламентарен, за пътищата за никъде, за язвите в обществото и опитите за лечението им – Георги Атанасов пред LIBERTA.BG.
Интервю на Таня Анастасова
– Г-н Атанасов, как изглежда през журналистическия Ви поглед трудното раждане на 48-ия Парламент, който три дни се мъчи да избере председател, цяла седмица – комисии и председатели, а разприте са ежедневие?
– Стартът на 48-то Народно събрание е като финала на 47-то – т. е. усещане за безпътица, безпринципност и предявяване на лобистко-партийни и лично -групови интереси, зависимости и приоритети. Фактът, че в сложен момент, като сегашния, меко казано, Парламентът се занимава с посланика на РФ Митрофанова, с избора на председател, която длъжност е напълно декоративна и сега се водят някакви нелепи междуособици за това, кой да води съответната парламентарна комисия, придобиха голямо значение, сякаш не е ясно, че животът на Събранието е ограничен. Всичко това показва, че на преден план са егоистични интереси, а не националната отговорност, с която се бият в гърдите нашите избраници. Ако погледнем списъка на хората в заседателната зала и малко се поразровим, ще разберем, че не малка част от тях са анонимни, да не кажа – напълно анонимни за широката българска общественост. Т. е. , там са попаднали или поради някаква регионална, или партийна аритметика, или са протежета на някой височайши фактор, или просто са от определени корпоративни кръгове.
– Казвате, че повечето от тях защитават лични интереси. Всички ние виждаме, че седемте партии няма да постигнат лесно съгласие и въпросът ми е: трябва ли да се раздели дебатът за ценностите, колкото и изхабена да е думата, от технологичното управление на системите в държавата и ще помогне ли това за повече чуваемост на народните избраници? Възможно ли е това и правилно ли е?
– Много добре разбрах въпроса Ви, който е изключително сложен, тъй като засяга концентрирането във властта на определени структури и всичко онова, което с основание, или без, наричаме демокрация. Ще се опитам да опростя сложния казус, който поставяте. Разделянето на управленската технология, за която говорите, от партийно – пропагандната лексика,в която влизат и т.н. „ценности“, каквото и да значат те, е знак, символ на развитите демокрации. Неслучайно има една приказка, че във северните демокрации – Швеция, Норвегия, Финландия, Нидерландия и в някои страни от Западна Европа, хората даже не знаят имената на премиера и министрите му. Може и да е леко хиперболизирано, но това значи, че така са отработени и смазани механизмите на държавното управление, че няма особено значение кой точно на коя позиция е в държавата. Докато в незрели общества и демокрации, като нашето, на преден план излиза политическото, политическите котерии и говорилнята, както разговорно казваме, за сметка на хладния, рационалния управленски подход. Мисля, че сме много далеч от една такава деференциация на технологията от идеологията и много, много години и поколения трябва да минат, докато общественото съзнание ферментира и се филтрира, за да се превъзпита в определени нагласи, за да разберем, че в държавата има неща, като социална политика, енергетика, бюджет, икономика, образование, здравеопазване, които трябва да вървят на преден план, независимо какъв е цветът на управлението. А всички тези политически акценти и абсурдните разправии около избора на председател и въвеждането на темата „Украйна“ и доставките на оръжие, както и тази, с посланик Митрофанова, са с политико – конюнктурна цел от една, или друга сила. Така че, не съм оптимист, че ще се постигне тази диференциация между работене и говорене и скоро няма да стигнем до този модел.
– Използвам определението Ви „смазани механизми“. Когато политическият дебат преминава в личен, най-тривиалното обяснение е, че това е заради липсата на справедливост и ненаказуемост сред високите властови етажи. Колко може да продължи този омагьосан кръг?
– Наистина, липсата на справедливост, усещането на абсурд, което се подсилва всекидневно на битово ниво в българските общини , няма как тази фрустрация, това чувство за неадекватност на целия ни живот да не се пренесе и на политическата сцена. Убийствата по пътищата, това че дрогирани, алкохолизирани нечовеци, с десетки, стотици нарушения, даже с висящи дела и дори с влезли в сила присъди убиват хора по пътища, улици, тротоари и дори по пешеходни пътеки, а в крайна сметка се измъкват със символични присъди, или с финансови санкции и с условни превенции. А хората си казват, ясно е, че в тази държава няма закон, или няма прилагането му, да не говорим за моралните и други по-отвлечени понятия. Към това се прибавя и абсурда, че финансовите институции, които печелят стотици милиони от такси и натоварвания върху вложителите си, които не получават нищо от парите си. Банките работят, печелят, а шефовете им взимат високи заплати – публична тайна е, че шефовете на банки взимат над 100 000 лв, а в същото време използват парите на вложителите и нищо не им дават, а само ги скубят от всевъзможни операции. Да се смееш ли, да плачеш ли? За да внесеш два лева по някаква операция, трябва да дадеш три, или четири лева такса! След убийствата по пътищата, ето още едно обстоятелство, което превръща българите в едни тотални неверници, които не вярват на бирника. Но вината не е на хората, а на системата, на държавата. В България хората си казват, „защо да гласуваме“? У нас най-лесно е да осъдиш журналист. Все още има такива с непримирима гражданска позиция, макар да не са много, но те са непрекъснато под ударите на държавата, само защото са казали нещо за някой политически, или икономически фактор, което всички знаят, но не всички казват. И ето-затваряме кръга на абсурда, където съвременният българин се чувства в един вакуум, морален и социален. Не вярва в държавата, не вярва в нищо и не отива да гласува. Това създава ето тази изкривена картина в Народното събрание и затова присъстваме на целия този грозен панаир на глупостта и суетата, който ни поднасят нашите избраници.
– Трябваше ли решението за влизането ни в Еврозоната, което партиите гласуваха през миналата седмица, да стане с референдум, като тук отминем с пренебрежение грозното изказване на Левон Хампарцумян, че „не е работа на малограмотното простолюдие да решава за еврото“?
– Аз ще го коментирам това в моите изяви през седмицата, но ми е приятно да го коментирам и пред Вас . Отвратително изказване на Хампарцумян, което показва цялата природа на т. н. „елит“. Това изказване резюмира манталитета на елита през последните три десетилетия. Тези хора наистина се отнасят към българския народ като едно стадо, което е длъжно да им гласува и да им осигурява огромните доходи и чудовищния стандарт, защото те така разсъждават. Ние сме за тях данъчно – електорални донори. И тези хора, които с нашите пари са си осигурили комунистически капитализъм, нечуван рай и за нищо не отговорят и не рискуват, водят живот на персийски принцове, та тези хора си позволяват да ненавиждат българския народ. Смятат го за неграмотно стадо, биомаса, която може да бъде лашкана и употребявана. Г-н Хампарцумян говори за неграмотност на българите , но аз ще му задам един въпрос: Г-н Хампарцумян, това е вашата любима евроатлантическа тема, която ни натиквате в главите. Казвате ни, че приемайки еврото, затвърждаваме своя евроатлантически избор, за който, обаче, никой не ни е питал. Неграмотността не е случайна. Опростачването и маргинализирането на българите е в резултат на вашата любима пазарна, евроатлантическа неолиберална система, която няма нужда от мислещи хора, а от електорални финансови донори, за които говорих. Тази тема не бива да бъде персонализирана, защото тя е лакмус за нагласата на псевдоелита . Смятам, че преди да се говори за референдум, който е най-справедливата форма на допитване, трябва да има много дълга дискусия и информационна кампания, за да се обясни на хората спокойно какви ще са проблемите с еврото и ползите. Но да се използва еврото, както и режимът в Киев като някаква политическа мантра и да ни се казва, че според отношението към тях се определя от коя страна си-от евроатлантическата, или от евразийската, това вече е демагогия.
– Осем обвинени бяха посочени в случая с магистрала „Хемус“, където потънаха 54 000 000 мил. лева. Мислите ли, че с оглед на грозящото дълго наказание, някой от тях ще направи разкрития за покровителите и поръчителите на този обир, или сагата ще се замете и приключи дотук?
– Няма да се отиде нататък, а ще остане както народът казва до „под кривата круша“.Не е само този случай. Батакът в нашата държава, източването на бюджетните пари и битката за власт са мотивирани от това, да държиш бюджета, а не да допринесеш нещо „на ползу роду“. Ще Ви кажа нещо, защото освен с обществено-политически теми, се занимавам и със спортна журналистика. Публична тайна е и голяма част от хората във футболните среди знаят, че например, един сектор в стадион на важен клуб в София, беше построен буквално с пари на данъкоплатците по технологията от единия джоб в другия, от едно от поделенията, което строеше североизточния край на магистрала „Хемус“. То строеше на вересия, командировано в София. Как беше направено? Като най-големият началник на властта по онова време /не цитирам имена, но хората ще си направят сметка/ги насочи там, срещу даване на други обществени поръчки срещу тази вересия. Една „дребна“ история, която показва злоупотребата с власт, показва шуробаджанащината, самозабравата на управленците, нагласата им. Така че, няма начин да се случи онова разделение на нещата-идеологията от технологията, с което Вие започнахте, докато живеем в тази паралелна, сюрреалистична реалност, която понякога напомня Джордж Оруел.
