*Катерина Мишченко е украински автор. Mediapool публикува заключителната ѝ реч на събитието „Дебати за Европа: София“, което се проведе миналия уикенд в центъра за съвременни изкуства „Топлоцентрала“. Материалът е публикуван и в британското издание „Гардиън“. Заключително изказване на събитието направи и българският писател Георги Господинов.
Преди девет години Майданът, главният площад на моя роден Киев, беше изпълнен с хора, носещи на раменете си знамената на ЕС и Украйна. Майданът или Революцията на достойнството беше последната успешна европейска демократична революция. Протестиращите спечелиха. Ние успяхме да свалим режим, който активно подготвяше политическото анексиране на Украйна от Русия.
Преди девет години човешкият океан на Майдана носеше на раменете си ковчезите на активистите, които бяха застреляни от полицията. Трагедията беше огромна, но времето за траур беше ограничено – започна анексирането на Крим и ние осъзнахме, че Кремъл е започнал война срещу Украйна, война срещу самите нас.
Още тогава научихме, че постигането на невъзможното може да носи романтична красота само в песните или филмите. Постигането на невъзможното имаше цена, която беше твърде висока от самото начало.
Образът на Майдана, изпълнен с европейски знамена, остана отправна точка и символ на промяната, която търсихме. Нашите цели бяха създаване на общност, демократизация и отговорно гражданство. Сега тези граждани, тези хора, които развяваха европейски знамена на Майдана, потъват в бездната на тази унищожителна война.
Къде са повечето украински знамена сега? Те се развяват в гробищата на нашите градове, където погребенията не спират.
В моята страна се извършва геноцид като наказание за онези украинци, които упорстваха и все още настояват за правото на собствено политическо определение. Знамената върху украинските гробове илюстрират идеята на Путин за контрареволюция. Погледнато от Кремъл, желанието за промяна трябва да бъде смазано. Майданът трябва да умре в тази война.
Физическата омраза на Путин към Украйна не е само етническа, тя е политическа. Това, на което сме свидетели, е физическото унищожаване на живота и времето.
Тъй като нашите военни мълчат за украинските загуби, избягвайки тази ужасяваща статистика по стратегически причини, гробищата с новопосадените си гори от знамена са местата, където преброяването на труповете се превръща в нещо съвсем конкретно, видимо и ни разказва истината за смъртта.
Истината е, че има страна в Европа, където смъртта на стотици хора всеки ден се смята за поносима. Живите – ако не са мъже и са на възраст между 18 и 60 години или живеят под руска окупация – могат свободно да пресичат границите. Те са приети от другите европейски държави. В границите на Украйна обаче смъртта става все по-концентрирана.
И преди инвазията на Русия често чувах хората да наричат Украйна задния двор на Европа. Сега този двор прилича на гробище, самата война е гробокопач – ракети и снаряди дълбаят огромни ями, това са гробовете за украинците. Това гробище е засадено с красиви цветя – идеите за несломимост, смелост и устойчивост, трябва да дават надежда, а обещанието е за възстановяване… за това, че животът е възможен след целия ужас.
Преди няколко седмици преминах границата между Украйна и Европейския съюз. Днес няма бързи връзки за или от Украйна. Дългото пътуване си има логика – иска се време мозъкът да се пренастрои. За да се премине от мир към война или от война към мир, човек трябва да премине през процес, да излезе от ускореното време, където обратното броене не е въпрос на секунди, а на човешки животи, и да влезе във време, което дава възможност за размисъл и дискусия (понякога просто хабене на думи) и най-важното, където има време за избор.
Тази ментална метаморфоза създава напрежение, страх, смущава съня и ви лишава от най-елементарната стабилност на земята под краката ви, дори когато тази земя вече не е разоравана от снаряди и от лопатите на гробокопачите. Границата се усеща като вид психическо разстройство.
Може би настоящата стратегия на НАТО да изпраща подкрепа на Украйна на части може да се разгледа и през призмата на фаталната политическа логика на границата. Потиснатите могат да изчакат. Но колко дълго? За мен да съм от другата страна на граничната бразда означава да съм преследвана от един въпрос: Как ли щеше да изглежда антивоенната политика, ако проклетото кърваво клане не се извършваше на територията на Европа?
Истината за смъртта идва, когато я видиш, без да е разкрасена от героичната реторика и от възхищението от достойнството и смелостта. За украинците често се казва, и те самите го казват, че са загубили способността да се страхуват. Да, отказът от страха от смъртта може да бъде ключът към свободата. Но дали Европа ни приписва добродетелите на смелост и неукротимост само защото територията ни е плашещо близо? Украйна всява ли страх, като утвърждава своята идентичност, която обаче не може да бъде приета вътре и затова трябва да се държи от другата страна на границата?
Така преминаването на границата се превръща във въпрос на мир. Интегрирането на Украйна в Европа възможно най-скоро, приемането на Украйна, означава да бъдат интегрирани репресираните. Ако катастрофата на геноцида и кошмарът на войната станат част от опита на Европа, желанието да се спре смъртта може да се прояви по много различен начин.
Когато колегите ми коментират войната на Русия срещу Украйна, те говорят за нашата история на руски империализъм, русификацията, за сталинизма и колонизацията. За мен тази война има ясна опорна точка – Майданът. Може би си струва да се върнем на това място, за да намерим бъдещето. Нашето общо бъдеще. Последната европейска революция, която все още не е получила своето заслужено място в историята на Европа. Майданът беше сигнал от хора в периферията на Европа, че мирът и справедливостта, ключовите цели на Европейския съюз, изискват сложна, чувствителна и приобщаваща конструкция. Но беше ли забелязан този сигнал?
Източник: Mediapool.bg
