Не мога да спра да мисля за милото дете, смазано от ТИР на пътя Плевен – Луковит, и за неговите родители. Най-големият ми ужас като родител са пътищата на България. Пешеходните пътеки, тротоарите. Всяко кръстовище за мен е потенциално място за убийство, защото някой ще се изреже с 90 през пешеходна пътека или ще бърза да хване жълтото.
Непрекъснато обяснявам на детето да стои далече от ръба на тротоара, най-добре залепен на фасадата на някоя сграда, и когато пресича, дори да е еднопосочна улица, да се оглежда и на двете страни и да слуша дали някой не се е засилил от предното кръстовище.
Други родители ми казват, че вече си пускат децата сами на училище. Как да го пусна, като преди няколко месеца на фаталната пешеходна пътека на Гурко щяха да ме ударят и от двете страни – спрях на средата на пътеката и направих крачка назад, за да не ме удари този отдясно, но този отляво ВЕЧЕ беше тръгнал, защото няма да седи той да ме чака пет секунди да пресека цялата пътека – ние тука живеем за секундите до зеленото, дългосрочни стратегии за живота нямаме. Пешеходците в София още тичат като зайци и колите тръгват в момента, в който пресичащият подмине колата им, а не когато стъпи на отсрещния тротоар, и който оживее – оживее.
Като пътуваме по така наречената републиканска пътна мрежа, се моля да стигнем от точка А до точка Б без да ни утрепе някое пиянде, каращо с 200 по магистралата или някой комплексар, който държи да стигне до Бургас 9 минути по-бързо от нас.
Нямам абсолютно никаква толерантност и търпение към кретени, които се залепят и ти светят да се разкараш от пътя им. Няма къде да се разкараме – ще изчакате 2 минути, за да можем да продължим всички да живеем и след това пътуване.
И каква е тая кола, в която да си возя детето, за да имаме шанс да преживеем ТИР, който лети с много над ограничението, или кола, шофирана от някой, пил до сутринта, и после се метнал в колата?
Нямам толерантност и към кретените, които гледаме по групите из Фейсбук как правят поредната си катастрофа или застрашават с шофирането си живота на другите хора по пътя, защото шмъркат, пият или дишат балони, и пак им се разминава.
Помните ли как преди две години обявиха, че 1 милиард лева от парите за строеж на пътища са отклонени по сметки на дружества и лични сметки, и са използвани за строеж на вили, къщи и вилни селища? Следващия път като се чудите защо пътят до Русе е като път в монголска провинция – ей заради това. Защото някъде някой гъз си е построил вила с парите за магистралата от София до Варна, която никога няма да доживеем да видим – някои от нас ще умрат от старост, други – отнесени от ТИР.
Преди няколко седмици се връщах късно вечерта от Пловдив – магистралата е скандална. Дупки и неравности на всеки метър. За липсата на читави и разбираеми табели и упътвания по пътищата из България дори няма да говоря – то пътища няма, табели ми се приискали. Сещате ли се за хората, които изгоряха в автобус на Струма? Пак липсваше някаква табела и се оказа, че АПИ е виновна, че не са поставени знаци там, където трябва. Пътуването до Плевен, Русе, Велико Търново е руска рулетка. Колко хора трябваше да умрат, за да сложат скапани колчета между Русе и Бяла??
Кога ще ни писне? Кога ще почнем да мислим и за другите около нас – че в предната или отсрещната кола някой си кара детето или пътува към близките си, или просто отива някъде и иска да пристигне жив? Кога ще почнем да спираме на пешеходни пътеки и ще ЧАКАМЕ хората да стъпят на другия тротоар, и кога ще се спре с това каране с поглед, забит в Тик-Ток?
Кога ще почнем да настояваме милиардите, събирани под формата на винетки, стикери за паркиране, тол такси и данъци, реално да бъдат използвани по предназначение?? Кога ще почнат всички да си вършат работата – като приоритет, и след това да се отклоняват пари по лични сметки?
Имам едно дете и нито едно за даване по пътищата на България. Сигурна съм, че и вие сте така. Вече не раждаме по 15 деца, за да отделим три от тях и да ги даряваме на обществото, да се учи върху тях как се спира на пешеходна пътека и че не трябва да шофираш пиян, и че когато караш ТИР с влекач, няма никога – НИКОГА, да шофираш със скорост над ограничението по двупосочна междуградска имитация на път.
Отговорността е обща – като шофьори и участници в това движение, и като хора, от които зависи между Плевен и Луковит и навсякъде другаде да има нормален път. Но трябва всички да имат чувството, че са отговорни, само с някои не става.
Искрено се надявам смъртта на това дете поне да подейства като катализатор за обществен натиск към отговорните институции и към тези сред нас, които си мислят, че са безсмъртни и физичните и всички други видове закони за тях не важат. Всички ще умрем, но цивилизационно сме достигнали момента, в който сме способни да сведем условията за предотвратима смърт до някакъв минимум, и просто нямаме право да губим стотици човешки животи по пътища в мирно време.
Публикацията е от фейсбук страницата на Красимира Хаджииванова, основател на „Майко Мила“ и „Оле Мале“
