Прогресът на „Величие“ – неподражаем миш-маш от патриотично, проруско, про-силна ръка, про-ще стане по-хубаво – отваря и у нас вид портал, през който се шмугва малкото зло демонче на популизма, пише Ивайло Нойзи Цветков.
„И те ни питат откъде са ви парите – а къде са парите от магистралите и за умрелите български деца?“. Това е част от клипче на партия „Величие“ – този нечовешки медиен хит и отчасти психодиагноза, публикувано в изборния ден. Двамата нейни най-видни представители с неподражаем акцент правят нещо, за което големите партии на практика не са се светнали – да сведат дискурса буквално до селската кръчма. Kачвай здраво в ЮТуб и Фейсбук и гледай какво става.
Национални медии? Кампания? Програма? Конкретни идеи как да вдигнем доходите? Стига глупости! Ние тука си говорим „медийно“ с вас, както си говорим и на маса, а програмата ни е да няма програма. Единственото условие за участие е да сте отвратени и изправени икономически до стената, после ще му мислим какво искаме да правим в политиката. Освен разбира се, първородното – да си оправим живота.
Уронване на престижа на демокрацията
Дребният популизъм нито сме го измислили ние, нито го практикуваме достатъчно професионално. Имаше вече през годините „Атака“, НФСБ, дори в някаква степен ИТН. В Германия има „Алтернатива за Германия“, националистическо образувание с нацистки залитания, във Франция има дъщерята Льо Пен, в Англия все още има Фараж.
И сега гледам, че има „ох“ и „ах“ по медиите – как стана така, че още една шайка синове на лейтенант Шмидт от тукашния тучен Бобруйск влязоха в парламента. Ами как – под радара на официалното. Утре, на неизбежните седми избори, ще има и чист инфлуенсър като в Кипър, където 24-годишна тикток звезда стана евродепутат. Което застрашава особената и в някакъв смисъл двулична професия социолог, 5-6 години преди и там да се намеси изкуственият интелект.
Какъв всъщност е проблемът с малките популистки партийки? За големите риби, с чиято благословия все пак те се случват, такъв няма. Проблемът е с уронването на генералния престиж на демокрацията – че вече всеки сангвиник или холерик може да прекрачи в политическото чрез дигиталното, стига да поства като бесен, без значение дали това, което има поства, има смисъл. И специално у нас, винаги ще се намерят сто хиляди разомагьосани санкюлоти, които да гласуват за него. А на въпроса „какво ще правите“ или „за какво се борите“, отговорът е „ще видим“. Т.е. конкретният прогрес на „Величие“ – неподражаем миш-маш от патриотично, проруско, про-силна ръка, про-ще стане по-хубаво, про и те не знаят какво – отваря и у нас вид портал в българския политически континуум, през който, като в евтин хорър, се шмугва малкото и априорно зло демонче на популизма. Тук се изкушавам да цитирам един познат от Ловеч: Гледайте как оригиналният наш популист ще ги сготви и тия.
Те по презумпция са си против
Веднага и важно философско наблюдение: жертвите на популизма не знаят, че са жертви, камо ли на популизма. Т.е. „популизъм“ е наш и относително нов термин, академичен някак, докато те не само не мислят себе си за жертви, а напротив – за агенти на „анти“-то .
Ние сме против. Или не сме. Не сме сигурни. Помните главата „Бай Ганьо журналист“ от великата книга. И ако позволите една парабола – днес Гуньо Адвокатина пак спечели изборите за своя Ганьо, разливайте мастиката. Той, Гуньо, винаги знае как според ситуацията. И това – съвсем сериозно – е отделен талант.
Срещу какво сте против? Ами, срещу всичко. Е как можете да сте срещу всичко, когато това включва и самите вас? Айде сега, въпроси… Ми срещу всичко сме и точка.
Ерго, жертвите на популизма трябва да бъдат разбрани от културно-антропологическа гледна точка – те са против собствената липса на излаз от вид креещо битие, подчинено на оцеляването. И не можем да ги съдим, че не кълват на „съдбата е в собствените ти ръце“, а на чисти глупости, изказани на маса: ония горе откраднаха парите и, тук се крие злото демонче, държавата не се грижи за нас.
Хайде и по-сериозно. Още Уилям Джеймс се занимава с това – и казва, че популизмът базово работи с очакването и копнежите на широки маси. Съответно, обещава невероятното, за да може след това да продаде малкото и мислимото и да се добере до власт. Това е макро-контекстуалният елемент: неговата цел е да създаде „латентно търсене“ сред дезиориентираните или негласуващи. Джеймс му вика positive social identity (съзнанието за позитивно мислене като част от малката общност).
Кои хора гласуват за популистите?
Съответно, популизмът в класическия вариант търси групово разделение, така че хората, които са на ръба между класи или промени, са най-податливи на есенцията. А есенциите са две – Недоволството и Несигурността. Затова и популизмът във всичките си форми намира почва сред прекариата.
Но популизмът е опасен чрез своята инструментализация – пренесено на наш терен, ако Борисов, Пеевски или Радев дрънкат популистки глупости, което се равнява сякаш на 90% от общия им наратив, все повече хора им вярват, че това е политика. И това за мен е сякаш философски провал – това не е политика, никой не е обяснил на никого по места защо би живял по-добре при други условия. Вече писах за това – либералните лидери не просто трябва да подават оставки, а да си направят сепуко.
Но понеже темата беше популизмът – чисто психологически, той се храни с хора, които мислят себе си за жертви, съвсем лично. И затова у нас той по принцип успява – чрез самите преживяващи се като жертви на системата. Накратко, определени хора би трябвало да си дават сметка, че „моят проблем“ всъщност е общ проблем, но у нас няма такова разбиране.
За финал ще ви подскажа, че популизмът е в състояние да обедини напълно различни като светоглед и всичко групи. Той не е нищо друго, освен компенсаторна идеология, както я определя Лакан.
Популизмът има много лица. Но защо е опасен? Много просто – защото опростява възгледи и мнения, които при други обстоятелства биха били свързани с философско съмнение. Или поне моментно замисляне.
Имаме и казус със 100 хиляди гласоподаватели. Много съм уплашен, че и тия 100, формално погледнато, са българи. Много се страхувам… икономически и културно.
Автор: Ивайло Нойзи Цветков, Дойче Веле