През последните годни у нас все по-често се бие камбаната за тревога за някакви ужасни, привнесени от чужбина заплахи за „традиционните български ценности“. Наскоро и Корнелия Нинова тропна с крак и заяви, че партията ѝ БСП стартира подписка за референдум срещу прокарването на „джендър идеологията“ в образователната система.
Политическият компас е полудял
Алармисткият тон на БСП, която отдавна превърна громенето на Истанбулската конвенция в запазена марка, изобщо не е изненада по време на предизборната кампания, особено като се има предвид спадащата подкрепа за тази партия. Вече трябва да сме свикнали, че в бермудския триъгълник на българската политика политическият компас е полудял: не за първи път БСП, партия членка на ПЕС, застъпва позиции, които в други страни са запазена марка на заклетите консерватори.
Много по-трудно е да се преглътне фактът, че БСП, в която има уж силни феминистки организации, отказва да признае, също както и Конституционният съд, че Истанбулската конвенция е насочена главно срещу насилието в семейството. Както показват зачестилите у нас случаи на убити от партньорите си жени, нуждата да се вземат допълнителни мерки за превенция срещу подобни ужасяващи престъпления е крещяща. Дежурният контрааргумент на противниците на конвенцията, че в българското законодателство „си има достатъчно механизми за защита на жените“, продължава да звучи смразяващо и безсърдечно.
България върви с години назад
Политизацията на семейните ценности и отношения отдавна е факт в САЩ, Западна Европа и др. страни. Тази политизация, предупреждават някои, противоречи на авторитетните дефиниции на политиката на Аристотел и Джон Лок. За Аристотел политиката се занимава с управлението на полиса, а семейните дела са отделна сфера. Лок, в своя „Първи трактат за управлението“, настоява, че властта на краля е различна по природа от тази на семейния патриарх. Само че и по времето на Аристотел, а и столетия по-късно при Лок, жените нямат политически права.
През последните 150 години в западния свят, но не само, теми като правата на жените, борбата, за които намира израз в четирите различни вълни на феминизма, а през последните години и въпроси като биологичните и социалните измерения на пола, правата на LGBT+ хората и др. заемат ключово място на политическата арена.
Както шеговито, но проницателно отбелязват героите на Георги Господинов във „Времеубежище“, у нас това, което се проблематизира на запад, винаги идва със закъснение от поне десетина години. Ехото от далечния тътен на дебатите по споменатите теми, неизбежно ще звучи все по-силно в България.
Българското общество не може да избяга от тези връхлитащи ни теми
Нашето общество се разтресе от своя първи, истински или фалшив #MeToo момент, замесил името на Юлиан Вергов и Диана Димитрова. И тук лагерите на консерваторите и левите либерали премериха сили в публичното пространство, както вече отдавна го правят по „любими“ теми като набезите на „норвежките джендъри“.
Далеч по-малка част, по обясними причини, се вълнува и спори по повод на предстоящата лекция на канадския психолог и политически философ Джордан Питърсън на 4 май в НДК. Питърсън оспорва наличието на обществено значима разлика в заплащането на жените и мъжете в развитите държави на запад (the gender pay gap), критикува квотите за малцинства при кандидатстването в университетите и пр. Някои вече побързаха да изкупят билетите за събитието, а други саркастично отбелязват, че то съвсем подходящо се организира от родния Comedy Club.
Някои от идеите в книгите на Питърсън, като сравнението между „естествената йерархия“ при хората и тази при ракообразните, за мен са озадачаващи. Но той има дързостта да коментира и реални проблеми, често замитани под килима. Например: насред дискурса, който понякога сприхаво обозначава всичко, което не му харесва, с етикета „токсична мъжественост“, все повече момчета израстват без позитивни ролеви модели, остават в плен на порнографията и видеоигрите или се присъединяват към движението Red Pill (което само задълбочава противопоставянето между половете); броят на студентите от мъжки пол намалява; съдебната система често несправедливо обръща гръб на правата на бащите при развод и др.
Уви, в полевите клиники за миналото, разкрити от партии като БСП, прогресивният дух отсъства изначално. Те си остават продавачи – пленници на носталгични времеви балони. А ако традиционните ценности са мъжете да побийват жените си или от кръстовищата да ни се усмихват полуголи девойки в реклами на алкохол, определено можем и без тях.
Автор: Петър Чолаков
Източник: „Дойче веле“
