По истински случай и материали на Том Слемен, писател от Ливърпул, известен най-вече като автор на поредицата от книги „Призрачен Ливърпул“, които документират паранормални инциденти и неразкрити или необичайни престъпления.
Повечето от нас живеят в състояние на необмислено приемане. Ние се разхождаме из малко оспорваната област на този живот, като сме били индоктринирани за много неща в нашата младост, така че сме програмирани с предразсъдъците и системите от вярвания на нашите родители и хората преди тях.
Поради това рядко виждаме съществуването такова, каквото е в действителност, но от време на време нещо може да отвори съзнанието ни и да намекне, че това, което си мислим, че знаем за Вселената, е глупост.
Едно от най-смущаващите неща, които могат да шокират човек и да разтърсят неговата кондиционираност, е „изтичането на времето“, защото то променя всички неща, на които нашите предци са ни учили за времето.
Вярваме, че времето има посока, която пътува от миналото към бъдещето, движи се стабилно и нищо не може да го ускори или забави.
Исак Нютон се поддава на това вярване, но Айнщайн и други учени доказват, първо математически, а след това чрез експерименти, че времето може да бъде „опънато“ като еластична лента чрез процес, известен като „дилатация на времето“.
А сега дори „потока на времето“ се гледа с подозрително око от квантовите физици, занимаващи се със симетрия на обръщане на времето, защото изглежда, че времето може да се движи напред и назад.
Времето е феномен, чрез който човек може да се озове назад в миналото или в бъдещето. Ние всички се плъзгаме в бъдещето със скорост една секунда в секунда, разбира се, но във времевите изплъзвания, за които говоря, хората могат да се окажат часове до векове в бъдещето или миналото.
В края на март 2020 г., когато страната е блокирана поради п@ндемията от К@вид-19, бездомният 45-годишен Гавин търси място, където да спи през нощта.
През последните три години той спи у приятели, но търпението им се изчерпва, защото мъжът има проблем с алкохола. По онова време се говори се за прибиране на бездомните от улиците и настаняване в „безопасни от К@вид“ места, но все още никой не се е свързал с него.
Гавин върви по пустия Окстън Роуд, Уирал, Обединеното кралство, насочвайки се към Грейндж Роуд, където преди време неговият стар приятел от училище Джордж живее в апартамент над магазин.
Четете още: Човекът, който се върна в миналото и посети 1966 година
Надява се, че ако Джордж все още е там няма да го отпрати. Гавин навежда глава пред ледения вятър. Придърпва още повече шала си, увит около врата му, старото му сако от туид е закопчано. Студеният му юмрук стиска презрамката на чанта, в която има банкнота от пет паунда, малко радио с изтощена батерия, нечии изгубени очила за четене, бельо, чорапи и копие от новелата „Чайката на Джонатан Ливингстън“.
Преди Гавин да стигне до Грейндж Роуд се случва нещо невероятно. Чува взрив от шум – гласове на хора, тропот на коне, докато теглят каруци, а Слънцето припича. Мъжът чувства, че е „пренесен“ в Испания, но обстановката му е смътно позната.
МакДоналдс е изчезнал и на негово място има огромна обществена сграда. Все още е в района на Чаринг Крос, но това очевидно е миналото и изглежда, че е лято. Гавин си помисля, че трябва да отиде в кръчмата, където е бил МакДоналдс преди по-малко от минута, но един полицай се изпречва на пътя му и пита: „Откъде си?“.
Оглежда Гавин от горе до долу и стоманените му бледосини очи, които изглеждат флуоресцентни под сянката на шлема му, се насочват към чантата на бездомника. „Вижте, полицай, няма да повярвате, но аз съм от две хиляди и двадесета година …“ – казва Гавин. Но преминава от оптимизма да усеща лятната жега по лицето си към ужасното осъзнаване, че е обратно в друга епоха, вероятно викторианска.
Полицаят извърта изпъкналите си сини очи и казва: „Това е голяма шега, нали? Мисля, че е по-добре да започнеш да говориш, или ще си тръгнеш! Име и работа, бързо!“. „Казвам се Гавин.“ – и дава фамилното си име и предишния си адрес, когато живее на Клермоунт Роуд, Уоласи, преди три години. – „Аз нямам работа, бездомен съм. Преди бях компютърен програмист.“.
Гавин произнася последното изречение кротко, защото знае, че този полицай няма да има представа каква е тази професия. Той просто знае, че сега ще бъде арестуван и разпитан. Униформеният бута леко шлема си назад и се почесва по челото: „Е, осмелявам се да твърдя, че никога не съм се сблъсквал с такава тъпотия през всичките си години! Напълно ли сте с ума си, сър, или сте на път да го загубите?“
„Знам, че звучи налудничаво, но казвам истината!“ — отговаря Гавин и устата му пресъхва. Зад полицая се чува писък и той се обръща, за да погледне двама мъже, които се бият пред кръчмата, към която се е насочил бездомникът — хотел Грейндж.
Полицаят отново се обръща към Гавин и казва: „Трябва да останеш тук, докато аз отида и се разправям с тях! Разбра ли?“ и се затичва към биещите се пияни мъже.
Гавин остава неподвижен за момент, а след това рискува и побягва по Грейндж Роуд. Той почти се сблъсква с велосипед с ремарке – мъж със сламена шапка върти педалите на велосипед, за който има завързана двуколесна рикша, в която се вози жена с огромна шапка, украсена с изкуствени цветя.
Мъжът продължава да бяга, опитвайки се да се отдалечи възможно най-много от полицая. Идеята да остане блокиран в тази отминала епоха в мрачна килия в полицейски участък го плаши. Гавин се озовава на улица Конуей, където двама мъже се приближават до него. Единият го пита какво има в чантата. „Нищо ценно, само дрехи.“ — отговаря Гавин, знаейки какво следва.
„Дай я тук!“ – казва непознатият, грабва чантата и казва на приятеля си: „Да му вземем ли палтото, Джони?“. Един мъж излиза от близката заложна къща и извиква на двамата градци: „Върнете я обратно на човека или ще уведомя онзи полицай по-надолу!“. Джони хвърля чантата в краката на Гавин и двамата престъпници се измъкват по една странична уличка.
„Добре ли сте, сър?“ – пита мъжът от заложната къща и обяснява, че е един от собствениците. Съветва Гавин да отиде и да говори с полицая в далечината. „Големият мъж, който искаше чантата ти, беше Джон Римър. Той е добре познат на полицията.“.
„Много благодаря!“ – казва Гавин, който няма намерение да се доближава до полицая, и задава въпроса: „Знам, че може да звучи странно, но в коя година сме сега?“. “Какво?” — пита озадаченият добър самарянин.
„Получих удар по главата и не мога да си спомня коя година е.“ – отговаря бързо Гавин. „1909 г. е.“ – казва мъжът и съветва Гавин да отиде на лекар. Шокът да чуе, че е 1909 г., кара бездомникът да се чувства замаян и за миг той се озовава обратно в 2020 г.
Малко след това се разболява от К@вид и му хрумва тревожна мисъл: може ли да е предал вируса на онзи полицай или на крадците през 1909 г.? …
Следвайте ни в Telegram , Instagram, Twitter и Youtube за интересно и мистериозно бонус съдържание
