Бизнесменът Илия Павлов говореше за „Мултигруп“ като за холдинг мечта. Преди да го застрелят през 2003 г. той даваше достатъчно интервюта, в които описваше компанията си като истински двигател на българската икономика – със стотици дружества в десетки индустрии, неизброими работни места, с милиарди лева оборот и предстоящо, но все отлагано листване на акции на световни фондови борси. Накратко – новият капитализъм в действие, разцъфтял в първото десетилетие на прехода.
Но реалността е доста по-различна.
Първата разлика е в далеч по-скромните мащаби на бизнеса на „Мултигруп“, MG България, MG Корпорация и MG Asset Management, както последно се наричаше фирмата на Павлов. Живи свидетели има достатъчно, а медийните архиви са достъпни и без ровене в библиотеките.
Втората разлика е в същността на „Мултигруп“ – една винаги близка до властта икономическа структура от 90-те години, с невинаги ясни истински собственици в Швейцария и Лихтенщайн, която работеше основно в бизнеси с държавна собственост и протекция. Тази структура дублираше дейности на държавата и беше особено активна в придобиване на активи по неясни схеми, от съвместни дейности и чрез посредничество при търговски сделки с държавни фирми, много от които на ръба на закона или директно отвъд.
Това, което остана от „Мултигруп“ в българската история близо 20 години след смъртта на основателя ѝ, са не толкова икономическите успехи, колкото понятието „мултаци“, който още преследва някои български политици.
В началото: спорт, служби, „Мултиарт“
Биографията на Илия Павлов е есенция на българския преход. Той е шампион по борба, зет на шефа на военното контраразузнаване и бизнесмен от нов тип, буквално от първите дни на частната инициатива.
През 1988 г., докато Тодор Живков е още на власт, той започва с трудово-производителна кооперация „Мултиарт“, а след това започва изкупуване и препродаване на стари съветски подводници и търговски сделки, най-вече с държавни заводи.
Във времената, когато фирмите нямат интернет страници и имейли, личните контакти и актуалната информация са всичко. А те са в кого? В министерствата, шефовете на външнотърговски фирми и държавните заводи. Ето тук идват Илия Павлов, „Мултигруп“ и „мултаците“. И се захващат за работа.
Най-близките хора около Павлов го описват като предприемчив и комбинативен, без излишни морални скрупули. „В началото се изчервявах, но вече свикнах спокойно да се отричам в полза на собствения си интерес“, е казвал той пред Димитър Иванов, бивш шеф на Шесто управление на Държавна сигурност (ДС).
Самият Иванов е сред учредителите на „Мултиарт“. Той разказва как е използвал визитка на тази фирма за оперативна мисия в Испания. Докладът от мисията е изчезнал, но Иванов директно намеква, че тя е била свързана със Симеон Втори, вследствие премиер на България. Неговата победа на изборите през 2001 година е била подпомогната финансово от Павлов с шестцифрена сума в долари.
Възходът: банка с кредит и търговия със захар
Възходът на новия капиталист започва от държавна банка. Тогава частни все още няма. През 1991 година той получава от Държавна спестовна каса (ДСК) кредит от 200 милиона лева с неясно обезпечение и регистрира „Кредитна банка“ с 50 милиона лева уставен капитал и застрахователната компания „София инс“ със 7,5 млн. лв.
„С останалите пари купи захар, продаде я, пак купи и пак я продаде, а след третото завъртане върна кредита и му останаха 100 милиона, необложени“, разказва по-късно Димитър Иванов. По това време кредити се дават трудно, парите се обезценяват бързо заради инфлацията, а ако банката има загуби, те се пишат на държавната сметка.
Историята за купуване и продаване на захар е добра, но едва ли е изцяло вярна. При борсови стоки като захарта маржовете са едноцифрени и „огромни печалби“ има само при схеми като бартери, договори за преработка „на загуба“ с държавни заводи или контрабанден внос.
Тайните на забогатяването на Павлов сигурно никога няма да станат ясни, но в края на 90-те, когато „Мултигруп“ губи своята политическа протекция при правителството на Иван Костов, фирми от групата бяха обвинени в организирани схеми на контрабанда точно на вносна захар. Схемата се оказа с протекция на висши митничари, а десетки хиляди тонове захар по документи бяха „изчезнали“ в митнически складове, измити от дъждовете.
Истинският бум на „Мултигруп“
Всъщност звездата на „Мултигруп“ започва да блести най-ярко не покрай „Кредитна банка“ и историята със захарта. Това се случва във времената, в които старите предприятия стават търговски дружества и започват да се упражняват в капитализъм под държавен контрол.
Докато в Централна Европа бившите комунистически държави скоростно приватизират, в България никой не бърза. В това време държавните дружества се управляват от бордове, избирани от министерства, които на свой ред се излъчват от нестабилни и „експертни“ правителства с неясни мнозинства.
Няколко правителства и особено това на Любен Беров (1992-1994) ще бъдат запомнени като златните времена на „Мултигруп“ заради разцвета на всякакви законни схеми, които носят загуби на държавните фирми и бюджет.
Примерите са безброй, но един е особено илюстративен. В златното време на пиратските дискове производствена линия, собственост на швейцарска фирма на „Мултигруп“, е инсталирана в държавната фирма „Дискови запаметяващи устройства“ (ДЗУ) в Стара Загора. Всичко е по „договор за съвместна дейност“, при която „Мултигруп“ дава оборудването, а ДЗУ осигурява помещенията и персонала. Бизнесът процъфтява, наказателната отговорност е размита, а милиони дискове заливат Балканите и страните от бившия СССР.
Така се работи до 1998 година, когато България затваря всички подобни производства под директна заплаха от санкции и всичко е изнесено в съседни държави.
На върха: газът
Пиратските дискове обаче са дребна спекула в сравнение с инсталирането на фирми на „Мултигруп“ като официален посредник във вноса на руски газ. Това е моделът на руско влияние, познат и от други посткомунистически държави – чрез посредници в газовия бизнес се осигуряват финансовите механизми за директно политическо, обществено и медийно влияние, което да обслужва интересите на Москва.
Началото е поставено с подписването на споразумението за сътрудничество в областта на енергетиката с Русия през есента на 1994 г. и създаването на дружеството „Топенерджи“, като основен доставчик на газ.
В началото в „Топенерджи“ участват само „Газпром“ и държавната „Булгаргаз“, но само година по-късно делът на „Булгаргаз“ е намален на 25,1% за сметка на две свързани с „Мултигруп“ фирми. Отделно, плащанията на „Булгаргаз“ по доставките минават през банката на Илия Павлов, оттам минава и обслужването на най-големите потребители като държавните „Химко“ и „Кремиковци“, с които банката е обвързана с цесии и договори.
Това приключва чак през 1998 г. като освен заплахата за спиране на разширяването на газопреносната система на „Овергаз“ (с акционер „Газпром“) влияние има и силното охлаждане на отношенията между руснаците и „Мултигруп“.
Освен войната с правителството на Костов има и по-малко известна причина – скандал с контрабанда на пиратски компактдискове от ДЗУ за Русия, които са превозвани със самолет на „Газпром“. С фалита на „Кредитна банка“ година по-късно, при която „Овергаз“ губи пари и собственикът й Сашо Дончев влиза в конфликт с „Мултигруп“, ролята на последния в енергийните доставки на практика изчезва.
Кого наричат „мултаците“
От архивните снимки на коктейлите на „Мултигруп“ се виждат познати и досега лица като Ахмед Доган, Вежди Рашидов, Татяна Дончева, гостуващият певец Слави Трифонов. На една от тях до Павлов е дори съвсем младият Делян Пеевски.
Снимките са любопитни, но най-добрата картина на „Мултигруп“ е в списъка на най-високото ниво „мултаци“ – тези, които всъщност управляваха този бизнес.
Освен Димитър Иванов, който е вицепрезидент на Павлов до 1996 г., друг известен „мултак“ е Николай Вълканов – бивш шеф на държавната „Минстрой холдинг“, впоследствие вицепрезидент на „Мултигруп“ и шеф на „Минстрой майнинг“. Фирмата стана известна години след това с изплатения хонорар за 2 милиона лева на Ахмед Доган за проекта „Цанков камък“. По-малко известен факт е това, че почивната ѝ станция е първа негова резиденция в местността „Росенец“ край Бургас, съвсем близо до сегашната.
Списъкът с „мултаци“ ще е непълен без Стоян Денчев, дългогодишен ректор на Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ) в София, познат като „университета на службите и властта“.
Денчев е бивш главен секретар на Министерския съвет в правителството на Любен Беров и бивш депутат от ДПС.
Следват по-малко известни, но важни за времето хора. Тогава те заемат позиции, които са помагали на „Мултигруп“ и неговите проекти. Например Недялка Сандалска – първи заместник-председател на Комитета по туризъм, впоследствие станала шеф на „Балкантурист“, купен от „Мултигруп“. Или Димитър Соколов – бивш шеф на Комитета по енергетика, преминал на работа в енергийния бизнес на „Мултигруп“. В банката на „Мултигруп“, „Кредитна банка“ управляват Веселин Благоев – главен секретар на Министерския съвет по времето на Любен Беров и шеф на Агенцията за приватизация при Жан Виденов, и Любомир Филипов, бивш управител на БНБ.
В списъка влизат и още пет пъти по толкова „мултаци“ на средно управленско ниво – министри и заместник министри, шефове във външотърговски фирми преди 1989 година като „Кинтекс“ „Изотимпекс“ и „Химекспорт“, директори на големи държавни предприятия като НЕК, Кремиковци и завода за електроника в Правец, служители в силовите министерства и в специалните служби.
Това са хората, които трябваше да превърнат „Мултигруп“ в онази мощна структура, която Павлов представяше като вече състояла се реалност.
Спирачка пред „Мултигруп“
Възходът обаче рязко спира след 1997 година при въвеждането на валутен борд. При правителството на ОДС отпада и специалният статут на „Мултигруп“ като държавен партньор.
„Кредитна банка“ успява да прескочи банковата криза през 1996 година с подкрепа от БНБ и държавната ДСК, но оцелява едва до 1999 година.
През същата година фондацията на първата дама на САЩ Хилари Клинтън връща на съпругата на Илия Павлов дарение поради неясен произход на парите. След това в борда на „Мултигруп“ са поканени нови мениджъри и американски лобисти, за да извадят фирмата от черните списъци.
Идването на власт на НДСВ през 2001 година дава крила на Павлов, който е между учредителите на новия клуб „Възраждане“, който обединява фигури на едрия бизнес.
Всичко приключва през март 2003 година, когато Павлов е застрелян на излизане от офиса на фирмата си. Причините остават неясни и до днес.
Краят на „Мултигруп“
Краят на „Мултигруп“ определено не е такъв, какъвто Павлов би искал. Още през 2004 година новите мениджъри започват освобождаване от всички активи, освен туризма и недвижимите имоти.
Направените оценки показват истинската картина – в структурата на „Мултигруп“ годишните продажби са между 150 и 200 милиона долара, заети са около 5500 работници, но има и немалки задължения – около 140 милиона лева. Това не е незначително за българската икономика, но има малко общо с милиардните амбиции на Илия Павлов.
Това, което остава днес от „Мултигруп“, е цяла енциклопедия за това как да се паразитира върху публичните предприятия с политическа подкрепа и основно в частен интерес.
Историите за съвместни проекти, смесени дружества, увеличения на капитали на държавни фирми, бартери и цесии са многобройни. За тях ще трябва да се напише цяла книга, в която да се опише общото основно правило: приватизация на печалбите и одържавяване на загубите.
Това е бизнес, който в нормална пазарна среда просто няма как да оцелее, за разлика от много от „мултаците“, които оцеляват и до днес, отново наредени до силните във властта.
Автор: Николай Стайков
Източник: „Свободна Европа“
