Не бъди безразличен ! Сподели статията с твоите приятели
През 1928 г. Националсоциалистическата партия на Хитлер получава 2,6 на сто от гласовете на парламентарни избори. През 1930-та – 18,3 на сто. До 1933 г. в Германия се провеждат пет поредни национални избори, докато Адолф Хитлер става канцлер. Това слага край на дългата криза на Ваймарската република, през която партиите не могат да се споразумеят за съставяне на правителство – разбира се, поради „изключително важни” различия и разногласия…
Тази аналогия с България днес не е случайна. Винаги, когато една обществена и политическа система не е в състояние да осигури нормално функциониране на обществото, възможните изходи от кризата се свеждат до два типа.
Първо, обединение около най-малък общ знаменател, извеждане на страната от кризата и създаване на нова социална и политическа конфигурация, в която вариантите за бъдещо развитие са открити.
Второ, узурпация на контрола и властта от една от фракциите и налагане на насилствен, форсиран изход от кризата чрез радикална промяна на системата в посока диктатура.
България все още не се намира на самата граница на пропадането, но много бързо я приближава. Осуетяването на възможността за намиране на изход от пълното противопоставяне между двете най-големи парламентарни сили оставя на наше разположение няколко не особено благоприятни варианта за действие.
Единият от тях е „план Б” за формиране на някакъв тип мнозинство между ГЕРБ, ДПС и БСП за целите на краткосрочно, най-вероятно експертно управление, с много тясна политическа база поради големите политически различия между подкрепящите го формации. Другият възможен вариант е създаване на аналогичен на първия вариант кабинет с третия мандат – след предизвестен провал на втория
Шансовете за това са по-малки отколкото с мандата на ГЕРБ, включително и заради това, че самият избор на мандатоносител е в ръцете на Румен Радев, чийто политически дневен ред е по-различен от този на парламентарните сили. Поради което стигаме и до третия вариант – продължаващо служебно управление под президентски контрол.
В този случай ние имаме не просто „още от същото” в управлението на страната. Служебното управление, отдавна излязло от конституционната хипотеза за техническо правителство с мисия за организиране на избори и текущо управление на страната, при настоящите обстоятелства се превръща от алтернативна визия в алтернативен политически модел, търсещ своя легитимация посредством кризата на парламентаризма.
Този модел – наричан най-често „президентска република” може да бъде осъществен чрез решенията на едно Велико НС, свикано в условията на пълна политическа блокада.
Алтернативата на президентския режим е процес на властова узурпация от страна на авторитарна политическа сила, нарастваща в геометрична прогресия в поредица от парламентарни избори, последвани от „абортирани” парламентарни мандати. И в двата случая – концентрация на президентска власт или хегемонен авторитарен проект (от типа на „Възраждане”), парламентарната демокрация в България престава да съществува.
Актьорите на политическата сцена не са толкова глупави, та да не забелязват в каква посока се движи политическата криза. Те просто имат свои собствени дневни редове, силен инат и тесногръдие, както и силна натрупана ненавист един към друг, която са предали и на избирателите си.
Затова те не са в състояние да действат по логиката на здравия разум. Да направят компромис за тях е самоубийство – за предпочитане е да се самоубият заедно с омразните си противници, отколкото да поемат риска да се провалят сами. Затова стигнахме дотук – принудените разговори между ГЕРБ и ППДБ да бъдат абортирани след две седмици надежда за оттласкване от дъното.
Поведението на ПП-ДБ е всяко друго, но не и политическо. Когато влезеш в демократичната политическа игра, ти по правило приемаш условията на тази игра. Парламентарната демокрация е процес на договорено управление посредством инструментите както на съперничеството, така и на сътрудничеството.
Съперничеството е първият аспект на парламентарната игра, чрез който гласоподавателите се ориентират в алтернативните предложения за политическо управление и подкрепят едно от тях за сметка на останалите. Оттук нататък лидерите – политическите посредници – трябва да комбинират усилията си за да изградят поредната национална администрация около жизнен компромис между доскоро състезавалите се политически платформи.
Партиите са различни, но националният интерес е един. Политическият процес трябва да обслужва в крайна сметка националния интерес – а не хегемонията на нечии частни интереси, дори и те да са получили пълно мнозинство. Което не е нашия случай.
ПП-ДБ за пореден път проявяват нарцистичен паразитизъм, като отказват да изиграят своята част от цялостната парламентарно политическа „игра”. Самоограничението – „Ние няма да влезем в управленска формула с ГЕРБ” – е арогантна самозаблуда.
Самият факт на участие в демократичен парламентарен процес е участие в съвместна управленска формула – на този етап на парламентарно равнище. Каква е принципната разлика дали това участие ще бъде възпроизведено на ниво изпълнителна власт или не?
Ако съперничеството с ГЕРБ е абсолютно – а не в рамката на демократичен парламентарен процес – взимайте пушките и сабите и излизайте на революция срещу ГЕРБ! Всъщност, вие го направихте преди три години – слава Богу, без пушки и саби, но чрез предимно мирна революция. Какво постигнахте? Докъде стигнахте? Какви поуки си извадихте?
ПП-ДБ бяха 7 месеца на власт и паднаха от власт. Паднаха по правилата на парламентарната демокрация – изгубиха подкрепа и парламентарно мнозинство.
Защо? Може би защото техни коалиционни партньори се оказаха фракции, с които имат твърде малко общо – във всеки случай по-малко общо, отколкото с тези, които считат за свои основни врагове, преди всичко ГЕРБ. „Изчегъртването” на ГЕРБ или на когото и да било се оказа възможно за президента Радев, който получи цялата власт, но не и за „партиите на промяната”, които получиха част от властта – недостатъчна нейна част.
И каква е равносметката – ако ПП-ДБ не успяха да реализират своята програма максимум в условията на най-голямата подкрепа, която успяха да получат в 47 НС, какъв е шансът да я реализират в процеса на непрекъснато намаляваща обществена подкрепа и политическо представителство оттогава насам? Тенденцията е очевидна – надолу.
О-о, това е временно? И за колко време? Защо тези, чиито гласове вече изгубихте биха се върнали при вас, след като с лека ръка отказвате да оползотворите политически гласовете на тези, които все още са при вас?
Ако ПП-ДБ не успяха да „изчегъртат” ГЕРБ и всички останали, които за тях са символ на неприемливото статукво, единственият им шанс да го променят е чрез сътрудничество и взимане на надмощие в самия процес на политическо партньорство. Щом не става със съперничество – единственият друг начин е със сътрудничество.
След като не става с революция – няма друга опция освен еволюцията. Тук логиката е неумолима. Тя може да бъде затъмнявана от нарцисизъм, от гняв, от ненавист, от илюзии, но не може да бъде отменена. Влезте в процеса, договорете максимално изгодна за самите себе си формула на сътрудничество.
Или напуснете демократичната сцена – преди избирателите ви да са ви напуснали!
ГЕРБ също преиграва със своето задоволство, че се е завърнала легитимно на сцената на деморатчното управление. Коментарите на Бойко Борисов и неговите колеги за арогантното предложение на ПП-ДБ за „кабинет с втория мандат” се завърнаха по тон и патос към предизборната кампания, в която и от двете страни летяха най-яростни квалификации.
На ГЕРБ му прилича да запази приличие и спокойствие. Най-малкото защото има да изплаща тежка „карма”. ГЕРБ превърна българската политическа система в перпетуум мобиле за своята власт през периода между 2009 и 2020 г. В де факто съюз с олигархичната пирамида на ДПС ГЕРБ се превърна в хегемонна партия, при чието управление не можеше да възникне самостойна и равноправна алтернатива. Това, да не забравяме, бе едната от основните причини за протеста от лятото на 2020 г.
За да плати своята „карма”, ГЕРБ днес трябва да проявява многократно по-голямо търпение, разум и добронамереност, отколкото можем да очакваме от неговите съперници. Всякаква идея или стремеж към реванш заради „изчегъртването” трябва да бъдат изоставени. В крайна сметка важното е не кой си, нито как изглеждаш – важното е дали ще си свършиш работата. Навремето Дън Сяопин бе казал – „Не е важно дали котката е бяла или черна, важното е да лови мишки”.
Ако за пети пореден път партиите в българския парламент не успеят да свършат работата, за която са избрани, всички те ще се окажат ненужни. Тогава – горко на всички ни!
* Текстът на политолога Огнян Минчев е публикуван на личната му страница във Фейсбук. Препечатваме го без редакторска намеса. Заглавията са на „Уикенд”
Материалът В очакване на българския Хитлер е публикуван за пръв път на Новините Днес.
Народ
