България тръгва отново на избори. Обезверена, както никога досега, но тръгва все пак. Парламентът, в чиито ръце е концентрирана цяла власт, благодарение на квотите, се ползва със 14% одобрение. При едни истински избори, в една реална демократична система, осемдесетте и шест процента недоволни биха помели безапелационно и бързо изхабеното „народно представителство“. В България нещата обаче са извън логиката, която ръководи политическия живот другаде. Вече 30 години системата не позволява оформянето на алтернативна опозиция, способна да „обърне масата“ и България да влезе в крак с другите европейски демокрации.
За сетен път неоправдан брой партии и партийки ще опитат късмета си, въпреки че повечето от тях съзнават, че освен да ги видят роднините им по телевизията, друго няма да постигнат. От 39 само 5 ще влязат в парламента, още 2 може би, а останалите 32 само ще се кръстят за спасителния 1%, който би им дал достъп до партийни субсидии. Те ще са следващите извънпарламентарно представени партии. Тази странна само българска измислица не съществува никъде другаде. Колкото и дребни да са тези субсидии, те все пак се взимат от джоба на данъкоплатеца. Това се правело в името на демокрацията!?
Понеже Франция и САЩ не подпомагат извънпарламентарни партии, означава ли, че българската система е по-демократична от техните? Отговорът всички го знаем, причината – не. Целта е винаги една и съща – да се раздроби и разпарчетоса недоволството. Да се създаде лутане пред „чаршафите“, които служат за бюлетини. Представете си братя Пулеви срещу 37 боксьорчета категория „муха“. Това е настоящата българска политическа реалност.“ А-а-а, не били всички „мухи“, имало и „петли“, „пера“ и „леки-средни“. Да, но „тежки няма. БСП е заела ролята на полу-тежкия Тервел. Това е политически покер, който предлага българската избирателна система. Който слага ръкавици – трябва да го знае. Защото по-лесно се качва на ринга, по-трудно се слиза.
Румен Радев удари гонга и седна на първия ред заедно с VIP наблюдателите. Би било редно президента да се изяви поне като рефер, а не като „крупие“. Съветниците му вероятно са преценили, че който и да спечели, без него не може. Втори мандат защо? „Мандата“ не е програма. Различни граждански сдружения събират подписи за „Президентска република“. Увеличаване на правомощията на президента за сметка на парламентарния абсолютизъм е желателно, но как ще се реализира то, ако Радев мълчи? И не мислете, че някой от бъдещите кандидат депутати ще го каже. И да иска, няма да може. На четири очи вероятно, но пред камерите – не!
Централната избирателна комисия е тази, която раздава парични „пакети“ на кандидатите и ги задължава да ги похарчат при определени медии. Това е допълнителна българска специфичност. Парите на данъкоплатците се наливат в джоба на частни медии! Дебатите са предварително „обезкостени“. ЦИК също е тази, която диктува темите. Не се чудете, ако по време на дебатите ви стане скучно от това което виждате и чувате. Въпросът за „Президентска република“ едва ли ще бъде разгледан, защото нито ГЕРБ, нито БСП желаят над тях да стои някой. Теми като – премахване на „плоския данък“ и болниците „търговски дружества“, едва ли ще изплуват на екрана.
Тогава, къде се крие надеждата? Защо да гласуваме изобщо? Надеждата може да възкръсне, при положение, че между новите депутати се намерят силни фигури, способни да наложат „пряката демокрация“ с референдума, като средство за разчупване на ледника. Българското общество не се нуждае от вечен Борисов, нито от вечен Радев. Вечни са Ким Чен Ун, Путин и Си Дзинпин. В Западното полукълбо системата е друга. Джо Байдън замести самоувереният Тръмп. Саркози още търка подсъдимата скамейка, а Макрон няма никаква сигурност в преизбирането си. В Италия Марио Драги взе мястото на Джузепе Конте, без страната да загуби четвъртото си място между най-развитите европейски икономики.
Това са системите, които позволяват на свободните европейски граждани да сменят управляващите, да ги съдят, вкарват в затвора или оправдават. Изборът, който България все още не е направила е този. Друг няма!
