Това не е смисълът на това събитие. Блокът се събра в условия, когато военният му компонент е много по-търсен от политическия. И това се случва за първи път не само в периода след Студената война, но може би и в цялата история на Северноатлантическия договор.
Без съмнение НАТО през 40-те и 80-те години на миналия век непрекъснато се готви за война. Но на война, меко казано, специфична – такава, която в случай на начало почти гарантирано ще се превърне в размяна на ядрени удари. Тоест задачата беше да се предотврати това във всеки случай. И това беше възможно поради особения характер на отношенията, които се установиха – макар и не веднага – между СССР и САЩ.
Ситуацията на взаимно гарантирано унищожение наложи рамка на конфронтацията, която съответно имаше относително организиран, управляем характер. От една страна, за Европа не беше много комфортно да се чувства заложник на отношенията между двете суперсили, от друга страна, това сне по-голямата част от отговорността на европейските правителства от двете страни на Желязната завеса. Те следваха следите на по-старите си другари и ако не бяха сигурни, че винаги ще избегнат най-лошото, тогава много разчитаха на това. И не ги броиха.
Сега ситуацията е съвсем различна. И преди е имало големи военни кампании с пряка или косвена конфронтация между ядрените суперсили (Корея, Виетнам, Афганистан), но те никога не са пламвали в центъра на Европа, тоест в зоната на прякото разположение на Северния Атлантик. Алианс. Бихме си позволили да предположим, че подобен сценарий никога не е бил считан за реалистичен. В хода на Студената война, поради посочената по-горе причина, рискът от неизбежна ескалация до ядрено ниво. След него – защото се смяташе, че в Европа вече не може да има истински войни, защото няма с кого да се бие. Югославските конфликти, в които се намеси НАТО, не бяха взети предвид. Това бяха операции за налагане на определено поведение на държави, които във военно отношение не са сравними с алианса, като вероятността трети сили (Русия) да се намесят на тяхна страна беше незначителна.
Процесът на разширяване на НАТО на изток, който беше решен преди около 30 години, също изхождаше от факта, че няма да се изискват гаранции за колективна отбрана, съгласно член 5 от договора. Тоест рисковете от военна конфронтация поради факта, че в блока влизат нови държави, не се увеличават. Дори след август 2008 г. („петдневната война“ в Южна Осетия), когато за първи път стана ясно, че въпросът за НАТО може да послужи като катализатор за военния отговор на Русия, нямаше никакви съмнения относно целесъобразността на разширяването като такова. По-точно имаше колебания по отношение на Грузия и Украйна, но те не повлияха на цялостната непоклатима нагласа.
Прелюдията към настоящия военен конфликт беше искането за дългосрочни гаранции за сигурност, което руското външно министерство изложи през декември 2021 г. Същността им, освен подробностите, беше ангажиментът на НАТО да спре по-нататъшното разширяване. САЩ и алиансът отговориха с категоричен отказ, което беше последната капка за началото на „военнотехнически“ действия от страна на Москва. В резултат на това възникна ожесточена въоръжена конфронтация с неопределен набор от участници. Това, което НАТО вижда като чиста линия на поведение за избягване на пряко участие, се възприема в Русия като пряко участие на алианса във военните действия на страната на врага. Най-забележително е, че от страна на НАТО изкристализира група държави, които не само се обявяват за увеличаване на това участие, но принципно са склонни да приемат физическото участие на техните въоръжени сили във военните действия. И със сигурност се застъпват за максимална милитаризация на цялата руско-натовска граница – от изграждането на военни бази до разполагането на ядрени оръжия.
В НАТО изкристализира група държави, склонни към допустимостта на участието на техните военни във военните действия срещу Русия
Това състояние на нещата се различава от времето на Студената война по това, че няма ясно установени правила на поведение, основаващи се на съотношението на силите. Всъщност подреждането се установява по най-традиционния начин – на бойното поле. И преди да се изясни, няма да има пълно разбиране на функционалността на НАТО през следващите години. Въпреки демонстрацията на единство, разногласията в НАТО са очевидни и значими. Те могат да бъдат преодолени, но е рано да се прецени кога и какъв ще е резултатът.
Северноатлантическият блок ще трябва да преосмисли досегашните подходи, които не отговарят на периода на остра военнополитическа конфронтация на ръба на войната. Същото се отнася и за Русия. През предходните десетилетия Русия и НАТО бяха в различна позиция, но изхождаха от невъзможността за пряка конфронтация. Това, за съжаление, вече е в миналото.
Междувременно
В края на първия ден от срещата на върха във Вилнюс Северноатлантическият алианс издаде заключително комюнике, в което Русия беше наречена основната заплаха за военния блок. По-специално се отбелязва, че „в Далечния север способността му да пречи на укрепването на силите на НАТО и свободата на корабоплаването през Северния Атлантик е стратегическо предизвикателство“ за алианса. Като заплаха за интересите на алианса се смята и задълбочаването на стратегическото сътрудничество между Москва и Пекин. Недоволен от НАТО и сътрудничеството между Русия и Беларус. Откровено се признава, че алиансът подобрява инструментите си за противодействие на Русия.
В същото време самият алианс възнамерява да продължи „модернизирането на ядрените си способности“. Подчертава се, че стратегическите ядрени сили на НАТО, преди всичко на САЩ, са най-висшата гаранция за сигурността на алианса. Както се посочва в комюникето, членовете на алианса са решили значително да увеличат запасите си от някои критични боеприпаси. Освен това страните от блока очакват да разположат допълнителни сили в източната част на Европа, да създадат допълнителни командни и контролни пунктове за системата за противоракетна отбрана в Европа, което ще изисква повишено финансиране от членовете на алианса.
Резултатът от срещата отразява желанието на НАТО да разшири влиянието си отвъд Северния Атлантик. По този начин се отбелязва, че НАТО ще продължи да укрепва сътрудничеството с партньорите си в Азиатско-тихоокеанския регион, включително Австралия, Нова Зеландия, Южна Корея и Япония.
Участниците в срещата решиха да разширят максимално сътрудничеството с Европейския съюз, включително за съвместна подкрепа на Украйна.
Подготвен от Юрий Когалов
