Бухал спасява човек в снежна виелица от сигурна смърт …
През 1975 г. Майк Стивънсън е на 20 години. Живее в Монтана, САЩ, а баща му работи като горски рейнджър. В края на гимназията той решава да не продължи образованието си, а да остане в пустинята. Винаги е обичал самотата, туризма и лова.
Той споделя:
„Винаги съм изпитвал страст към гората, не съм се страхувал от тишината и самотата. Винаги съм искал да вляза в най-дивите и неотъпкани места.“
Майк печели пари като ловец на местни животни – бобри, лосове, елени, дори мечки.
През есента на 1975 г., Майк и негови приятели си правят ловен лагер близо до езерото Биг Салмон Крийк, който се намира на 32 км от най-близката пътека. В лагера, до палатките на ловците, е поставен навес за конете и мулетата им, зареден със сено и зърно.
Зърното привлича много мишките, така че никой не се изненадва, когато скоро в лагера се появява бухал, който остава там, наслаждавайки се на лесната плячка. Харесвало му да седи на висок камък, а през нощта да издава силни звуци.
По това време Майк не знае много за видовете сови, но по-късно установява, че най-вероятно е бухал.
През ноември, когато приятелите на Майк си тръгват с плячката си, той решава да остане в лагера за зимата. Правил е това и преди. Останалите ловци взимат със себе си конете и мулетата, но остава навеса с малко зърно, така че бухалът продължил да се храни с „лагерните“ мишки още известно време.
В един зимен ден, Майк преминава 6-7 км през снежните преспи със снегоходки надолу от лагера до езерото Биг Салмон Крийк, за да провери капаните за бобри, които е поставил там по-рано.

Мъжът мисли, че има късмет, защото намира наведнъж два бобъра в капаните. Но стволът на наводнено дърво се оплита в закопчаването на единия капан и на Майк му трябва дълго време за да го оправи. Налага се да се съблече гол и да се спусне в студената вода. За да се стопли след престоя в ледената вода, той пали голям огън на брега на езерото.
Обратното пътуване е много трудно, защото вече е тъмно и много по-студено, отколкото през деня. Освен това Майк е натоварен с лова си.
Тогава силна снежна буря се развихря в гората, помитайки високи снежни преспи. Майк упорито върви напред, но когато, според изчисленията му, остава по-малко от километър до лагера, той осъзнава, че в снежната буря вече не вижда нищо и не знае къде се намира.
Той разказва:
„Снегът валеше все по-силно, но още не се притеснявах особено. Знаех, че съм близо до лагера. Порових в раницата си за фенерче, но то не работеше. Беше ми втора зима там …, бях нов в подобни неща и нямах допълнително фенерче със себе си.
Вървях и вървях, и не можах да намеря този проклет лагер. Бях напълно объркан и напълно изгубен. Осъзнаването на това беше ужасно обезкуражаващо за мен, защото знаех, че лагерът е някъде близо.
Четете още: Мистериозното племе Пираха: хора, които практически не спят
Наистина ми стана студено. Помислих си: „Е, добре, просто ще направя огън“.“
Майк смята, че огънят не само ще го стопли, но и ще му помогне да разсее тъмнината наоколо, за да може да види лагера си. Той вади от раницата консумативите за запалване, които преди това е използвал за огъня край езерото и открива, че са мокри и безполезни.
Майк си спомня:
“След това се лутах още малко. Знаех, че трябва да продължа да се движа, за да поддържам тялото си топло и да не ми стане още по-студено. Намерих малко дърво и си помислих: “Просто ще обикалям този ствол колкото мога повече.“. Но не се движех достатъчно бързо … Скоро седнах в снежна пряспа и започнах да заспивам.
Изведнъж скочих и отново започнах да обикалям около дървото. Бях много уплашен, треперех целия. Мислех, че ще умра! Ужасно ми се спеше и без да усетя отново съм седнал в снега.
И когато почти бях заспал, чух писък на бухал. Беше като вика на същата птица, която посещаваше моя ловен лагер. Не го бях чувал или виждал от няколко седмици.“

Майк смята, че има малка вероятност да чува бухала, който в момента е в лагера му, но от отчаяние решава да проследи звука. Той върви бавно, като внимателно се вслушва в звуците от бухала и установява, че той пляска с крила ритмично, на всеки 10 секунди.
Мъжът казва:
“Той беше единствената ми надежда. Знаех, че е голям риск, защото силите ми бяха почти изчерпани, а бухалът не можеше да бъде в лагера. Но нямах други възможности.”
Той върви и върви към „зова“ на бухала, едва движейки краката си на снегоходките, разперил ръце в мрака. Постоянно се препъва и пада, защото е отслабнал от студа.

В един момент, на Майк му се струва, че бухалът се чува много близо, буквално някъде над него, и тогава птицата замлъква. След кратко време бухалът отново започва да „крещи“, но сега този вик идва от съвсем друга посока.
Сърцето на Майк се свива. Той мисли, че бухалът просто лети през гората и търси плячка.
Изправя се пред труден въпрос: трябва ли да продължи да следва звука на бухала? Майк решава да поеме риск, въпреки, че изглежда, че това решение е по-скоро от отчаяние, отколкото от разум.

Той отново тръгва към зова на бухала в другата посока. С протегнати ръце упорито върви и върви. Изведнъж пръстите му докосват нещо твърдо и той вижда, че това е купчината дърва в лагера му.
Мъжът споделя:
“Не знам колко време ми отне. Изведнъж ръцете ми се удариха в купчината дърва до палатката ми. Трудно ми беше да повярвам. Успях да запаля огън и тогава си помислих, че сега мога да се справя.”
На следващия ден, когато снежната буря утихва, Майк решава да се върне по пътя, за да разбере как се е загубил. Изведнъж вижда нещо, в което му е трудно да повярва веднага.
Установява, че в момента, когато бухалът изфучава силно над главата му, той е стоял много близо до опасна стръмна скала и ако е бил продължил да се движи напред е щял да падне, и със сигурност да умре.
Майк казва:
„Бухълът ме отклони от тази скала.“
Днес, повече от 40 години по-късно, има страхопочитание в гласа на Майк Стивънсън, докато описва събитията от онази нощ.
“Знаех, че се е случило нещо, което не можех да обясня. Нещо мистериозно.“
Според Майк, сред членовете на семейството му има индианци, включително братовчедите му, които редовно го канят на различни почетни индиански церемонии.
Майк разказва:
„Преди няколко години получих правото да държа церемониална лула. Чрез тази лула, чрез церемонии и разговори със старейшините, постепенно научавам за невидимото, което съществува в естествения свят около нас.
И научих, че понякога получаваме помощ по необичаен начин …“
Като читател на HiddenTruth, Ви каним да се присъедините към общността на HiddenTruth.site в официалните Фейсбук групи и страници, за да обсъждате загадки, наука и актуални въпроси с мислещи хора от цял свят.
https://www.facebook.com/hiddentruth.site