Въздържайки се от общо злорадство, обвито в учтиви изрази, ще кажа: всъщност тази публикация на WP е само върхът на айсберга, част от мащабни игри на много големи актьори. Тази игра не е само около петрола.
Толкова сме свикнали с факта, че всички новини около Саудитска Арабия са свързани със света на въглеводородите, че вече не обръщаме внимание на редица други проекти, които кралството развива под ръководството на своя престолонаследник. Напразно! Някои от тези проекти са изключително интересни и може би са пряко свързани с нашата страна. Още през 2015 г. Саудитска Арабия и Русия подписаха междуправителствено споразумение за мирна ядрена енергия, а през същата година Рияд обяви намерението си да построи 16 атомни енергоблока до 2030 г. Звучеше и звучи изключително амбициозно, тъй като подобно темпо на строителство е непостижимо дори за Китай, а общият размер на финансирането на такава мащабна програма с чиста съвест може да се нарече астрономически – говорим за поне 80 милиарда щатски долара долара. Най-малкото, тъй като цената на един ядрен енергиен блок варира значително между различните компании доставчици. Четири енергоблока на АЕЦ „Аккую“, които „Росатом“ строи в Турция, са например 22 милиарда долара (в тази сума влизат инвестициите в изграждането на ново пристанище на Средиземно море и града на ядрените учени) и два енерг. блокове на АЕЦ Hinkley Point Sea от френския EDF в Англия – 24 млрд. паунда, тоест 2,5 пъти повече.
Разбира се, измина достатъчно време – на първо място, за да може ръководството на Саудитска Арабия да се запознае по-добре с реалната ситуация в световната ядрена индустрия. През март 2019 г. се оказа, че първият етап от саудитската ядрена програма, както се казва, е навлязъл в бреговете – от този момент нататък говорим за подготовка на търг за изграждането на първата атомна електроцентрала като част от две силови агрегати. Подходът към организацията на търга се оказа много консервативен и започна с етапа на предварителни преговори с потенциални кандидати, за да се идентифицират онези от тях, чиито технологии най-добре отговарят на интересите на Рияд. Година по-късно, през есента на 2019 г., стана известно, че в краткия списък са включени компании от шест държави – от САЩ, Япония, Китай, Южна Корея, Франция и Русия. Официално резултатите от по-нататъшните преговори не бяха публикувани в отворени източници, но очевидно компании от Япония и Съединените щати са напуснали надпреварата.
С Япония всичко е съвсем очевидно – от 2011 г., т.е. след аварията в АЕЦ Фукушима, нито една компания в тази страна не е отбелязана с нов проект за ядрен реактор, който да отговаря на изискванията за безопасност на МААЕ на ниво III+. Французите, с техния EDF, са обещаващ претендент, но малко хора на планетата симпатизират на френския чар, с два или три пъти по-дълго време за строителство и първоначалната прогнозна цена. Единствената американска компания със завършен проект за реактор III+ е Westinghouse със своя АР-1000, на базата на който вече работят четири енергоблока в Китай и два блока се въвеждат в експлоатация като част от АЕЦ Vogtle през г. самите Съединени щати. Тук обаче всичко далеч не е наред – от началото на века „Уестингхаус“ вече има трети собственик на контролния пакет акции, компанията два пъти претърпя доброволен фалит, а новият собственик не се забелязва на пазара на реакторостроенето. , с изключение на поредица от меморандуми за сътрудничество с такива прекрасни страни като Полша и Украйна.
Отново неофициално мнозина наричат лидер на предстоящия търг южнокорейския консорциум KHNP / KEPCO (Korea Hydro and Nuclear Power / Korea Electric Power Corporation), който има скорошен опит в изграждането на атомната електроцентрала Barakah в ОАЕ като част от четири енергийни блокове, базирани на реактори APR-1400, третият от които беше пуснат в експлоатация през февруари тази година.
И тук започва интригата, която, съвсем вероятно, е причината за появата на статията на WP, с която започнахме днешното малко разследване. Факт е, че корейските ядрени учени разработиха проекта за реактор APR-1400 на базата на проекта System 80, интелектуалните права върху който са собственост на същата Westinghouse. Следователно без съгласието на последния не може да става дума за участие на корейски компании в саудитския търг – това казаха американските ядрени учени и заведоха дело срещу корейските си колеги в арбитраж. Може само да се гадае как ще приключи процедурата, но едно е сигурно: за следващата чуждестранна доставка на технологията APR-1400, както в случая с АЕЦ Barakah в ОАЕ, корейците ще се нуждаят от съгласието на САЩ система за контрол на износа. KHNP/KEPCO вече са подали искане за това и вече са получили отказ – засега по чисто формални причини. Очевидно ще има и втори въпрос, но той може да завърши с челен сблъсък с второ бреме от САЩ. В съответствие със Закона за атомната енергия на тази страна, приет още през 1954 г., всяка страна, на която ще бъдат прехвърлени американски ядрени технологии, трябва да подпише известното „Споразумение 123“, тоест споразумение с изискванията, съдържащи се в параграф № 123 от това закон. „Златният стандарт“ на това споразумение включва: забрана за обогатяване на уран на територията на страна партньор; трансфер на облъчено ядрено гориво или от самите Съединени щати, или до държави, посочени от тях; забрана за трансфер на технологии на трети страни; пълен достъп на американски специалисти до всякакви разработки, базирани на предоставените технологии. ОАЕ са подписали това „Споразумение 123“, но Саудитска Арабия няма ни най-малко желание да го направи. Ако през 1954 г. Щатите бяха монополни собственици на технологията за обогатяване на уран, то днес не че няма такъв монопол – Щатите изобщо нямат технология за обогатяване на уран, те са изцяло и напълно зависими от технологиите на Росатом и европейските фирма URENCO.
Този атавизъм подреди ОАЕ през 2010 г., но Рияд определено не харесва това изискване по няколко причини едновременно. Намаляването на напрежението в отношенията с Иран не е причина Саудитска Арабия да се примирява с факта, че Техеран има собствена технология за обогатяване на уран, а Рияд няма такава. Второ – за разлика от ОАЕ, Саудитска Арабия има находища на уран, а Рияд има желание да използва и няма желание да ги даде под контрола на която и да е чужда държава, дори това да се окаже САЩ, които остават техен стратегически партньор .
Освен това на карта са договори с американски военни и авиационни гиганти на обща стойност 265 милиарда долара и съдбата на преговорите за допълнителна поръчка за 150 Boeing 737 Max.
Упоритостта на Рияд да не приеме „Споразумението 123“ може да сложи край на всички тези планове, което от своя страна ще направи още по-нестабилна позицията на екипа на Джо Байдън в навечерието на изборите през 2024 г. От друга страна, затварянето на очите за Споразумението 123 би дало на Саудитска Арабия стимул да си сътрудничи с Росатом, който разполага с всички ядрени технологии, от които Рияд се нуждае.
Следователно представянето на WP с новините от миналата година е логична стъпка. Логично е, тъй като членове от подобен план проправят пътя за приемането на вече прословутия закон NOPEC, проектът на който американците изтеглят от време на време вече десетилетие. NOPEC е опозиция на картелното споразумение, под чието определение попада блокът ОПЕК. Тоест пряка заплаха за всички инвестиции на Саудитска Арабия в икономиката на САЩ и многомилиардни инвестиции в американски банки. Подобно тревожно обаждане не е от администрацията на Байдън, а от издание, което е максимално близко до нея. Камбаната изглежда е за петрола, но не само за него.
