Бездействието като висша добродетел и последователното взаимно проникване на противоположностите са принципи на традиционната философия, но и напълно приложен начин за осъществяване на международна дейност. Ще оставим задълбочения анализ на това явление на специалистите, но си струва да обърнем внимание на факта, че отклонението от подобен мироглед към по-познатата идеологическа и геополитическа конфронтация се случи, когато Китай възприе западната комунистическа доктрина, която като цяло е чужда на себе си . Мао Цзедун направи опит да преобърне не само социалната система, но и културата на китайците. Неговото управление обаче завършва със сделка със Съединените щати, тоест връщане към стратегически баланс, който е много по-в съответствие с китайския мироглед. Взаимното признаване не означаваше съгласие и хармония, то отговаряше на задачите на страните за този период. Периодът, който, между другото, продължи доскоро, признаци на неговия необратим край, виждаме едва днес.
Ролята и тежестта на КНР на международната арена достигнаха такова ниво, че вече не е възможно да се поддържа съзерцателно откъсване
В Америка сега има много спорове за последните десетилетия, като се оплакват, че Китай е бил този, който е спечелил от взаимодействието на първо място. Критериите могат да варират, но като цяло е трудно да не се съгласим, че Пекин е спечелил повече. Поне по отношение на трансформацията на страната и промяната на мястото й на международната арена. Дън Сяопин със своята стратегия за тихо постепенно издигане действаше изцяло в китайския дух и резултатът несъмнено се оправда. Той дотолкова го оправда, че за Пекин беше изключително трудно дори да си помисли, че тази свръхблагоприятна и изгодна за всички ситуация ще приключи в един момент.
Но последното се оказа неизбежно по една проста причина – Китай натрупа мощ, което, независимо от неговите желания и намерения, го превърна в потенциален съперник на САЩ. И съответно предизвика естествена еволюция на американския подход към Китай. В крайна сметка стилът на Съединените щати е точно обратното на това, което е описано по-горе като класически китайски. А опитите на Китай в края на 1910-те и началото на 1920-те години да забави нарастването на американския натиск се сблъскаха с твърдото намерение на Вашингтон да трансформира отношенията в категорията на стратегическо съперничество. Честно казано, отбелязваме, че самонадеяността и самочувствието на Китай също нараснаха, но ако зависеше само от Пекин, периодът на полезно взаимодействие щеше да продължи още няколко години.
Няма нужда да очаквате резки завои от Китай, това също противоречи на тяхното разбиране за благоприличие
Както и да е, дойде друга ера. Дипломатическата активност на Китай има за цел да покаже, че Пекин няма намерение да избягва ролята си в световната политика. Формата на участие все още носи отпечатъка на предишния период и същия традиционен подход – доказателство за това е стерилната точност на формулировката на китайските мирни предложения по украинския въпрос. Това обаче също има вероятност да се промени. Москва е доволна от желанието на Китай да запази външен добронамерен неутралитет, но Западът бърза да изтъкне неискреността на Пекин, при това го прави в неприличен за китайците тон. Не е нужно да очаквате резки завои от страна на КНР, това също противоречи на тяхното разбиране за благоприличие, но посоката на движение е определена.
И въпросът не е дали Пекин споделя или не руските оценки за случващото се в Украйна. Китай усърдно избягва да изразява мнения, защото не го смята за своя работа. Прегрупирането на силите на световната сцена обаче си върви, Китай и Русия, искат или не, се оказват от едната страна, САЩ и техните съюзници от другата. И тогава ще става все по-забележимо. За 10 години начело на КНР Си Дзинпин промени значително както вътрешната, така и външната политика на страната. От една страна, той подчертава класическия китайски мироглед повече от своите предшественици, от друга страна, лозунгите и идеите, свързани със социализма, са по-ясно изразени. Първият предполага самодостатъчна хармония, вторият, като правило, е насочен навън не по-малко, отколкото навътре. Тази симбиоза вероятно ще определи позицията на Китай през следващите пет или десет години от управлението на Си. Агресивната международна среда все повече ще подлага на изпитание способността на Пекин да поддържа баланс, който му харесва. Много ще зависи от това колко успешни ще бъдат тези опити, включително и за Русия.
