Линията на директен контакт между Русия и алианса се удвоява поради дължината на руско-финландската граница. Но не това е важното. Швеция и Финландия са пример за държави, които по принципни съображения се придържат към линията на неутралитет или, ако използваме по-разпространената през последните десетилетия концепция, неучастие в съюзи.
Предисторията беше различна, но ангажиментът за официално дистанциране от военните блокове остана твърд в продължение на десетилетия (Финландия) и дори векове (Швеция). Позиционирането на двете страни се определяше от отношенията им с Русия и разбирането в това отношение за същността на собствената им сигурност. Казано направо: живеейки до гигант, е по-добре да не практикувате това, което го дразни.
Шведският неутралитет е следствие от разпадането на велика европейска сила в началото на 19 век. Във Финландия този статус се свързва с резултатите от Втората световна война. Тежките, меко казано, отношения между Финландия и Съветския съюз през 30-те и 40-те години са добре известни, както и изключителната находчивост на ръководството на съседната страна. Съгласява се с известно ограничаване на свободата на действие – неутрален статут във военния и отчасти в политическия смисъл.
В замяна Финландия си осигури не само суверенитет, запазване на пазарна и демократична система, но и специални, изключително изгодни икономически връзки с Москва.
От края на четиридесетте до началото на деветдесетте години съветско-финландските отношения служат като пример за плодотворен компромис между държави с различни обществено-политически формации.
И въпреки че на Запад имаше пренебрежителна концепция за „финландизация“, отстъпване на суверенни права на по-силен съсед, на практика статуквото устройваше всички. Финландия, между другото, остана част от политическия Запад.
Разпадането на СССР сложи край на период на специални отношения, който предизвика дълбока икономическа криза във Финландия през първата половина на 90-те години, но позволи да се отърве от политическите ограничения. Страната спря да гледа назад към реакцията на Москва и се присъедини към Европейския съюз. Самата Русия се стремеше да изгради специални (до интеграция) отношения с „голямата Европа“, а Финландия стана естествен партньор. Плътността на икономическото и хуманитарното взаимодействие, постигната през втората половина на 2010 г., послужи като модел за трансгранично сътрудничество.
Темата за изоставяне на политиката на необвързаност винаги е присъствала във Финландия, както и обществено-политическият консенсус за нецелесъобразността на това. Всъщност в продължение на тридесет години идеята за възможността за нова военна конфронтация в Европа остава притежание на най-негъвкавите рицари от Студената война и дори разширяването на блока на НАТО беше представено предимно не във военен, а в политически и идеологически план.
Връщането на реалността на войната шокира Европа. В Швеция и Финландия веднага решиха да се откажат от необвързаността и да се присъединят към НАТО, общественото мнение се обърна с главата надолу. Прави впечатление, че почти не беше открита дискусия за това дали неутралния статут не е по-надежден начин за гарантиране на националната сигурност, членството във военен блок се смяташе за единствен вариант. Но преди това дълго време неучастието се смяташе за най-разумния подход. Защо настроението се промени драстично?
Причините са няколко, но си струва да се подчертае една. Има термин „секюритизация“ – придаване на аспект на сигурност на всякакви процеси – от икономически до културни и хуманитарни. Сега тече обратен процес – темата за класическата сигурност придобива стойностно съдържание. Тоест принадлежността към определена идеологическа и етична група, противопоставена на другите, се счита за по-ефективен начин за защита от себе си, отколкото откъсването от конфронтация. Това явление е повече психологическо, отколкото военно-техническо. Казано съвсем просто, желанието за чувство на сигурност (принадлежност към могъща общност) има предимство пред практическите съображения за избягване на опасност (перспективата да станете мишена или място на война). Само по себе си това е резултат от ценностната радикализация, настъпила на Запад на вълна от еуфория след победата в Студената война, когато преобладава подходът на „дясната страна на историята“.
Оттук и отхвърлянето на неутралността като необходимост да се разчита на гаранциите на „погрешната“ страна – тя трябва да бъде призната от всички. Но възможно ли е да се доверим на някой, който не е в същата морална и етична лодка с нас?
Сегашното отношение към неутралитета е плод на две концепции едновременно – „дълъг мир” и „край на историята”. Първо – защото започна да изглежда, че всички тези деликатни баланси и предпазители просто вече не са актуални. Второ, ако е ясно на коя страна е историческата истина (Запада), то няма смисъл да флиртуваме с представители на „обречената“ страна. И двете концепции вече са в миналото. Преосмислянето е неизбежно.
Инфографика „RG“/Александър Чистов/Игор Дунаевски
