Философът и математик от Оксфордския университет Ник Бостром се смята за „бащата на съвременната хипотеза за симулация на реалността“.
В свое изследване, още през 2003 г. Бостром заявява, че „нашата реалност е компютърна симулация, създадена от високо развита цивилизация“.
Астрономът от Колумбийския университет Дейвид Кипинг, изучавайки тази концепция, обръща специално внимание на три аспекта, по-известни като „трилемата на Бостром“, всеки от които може да бъде независим сценарий на реалността:
– Обикновено цивилизациите се самоунищожават, преди да имат възможност да създадат симулации на реалността.
– Напредналите цивилизации не се интересуват от създаване на симулации на реалността.
– Почти сигурно живеем в компютърна симулация.
Бостром обяснява, че поне едно от трите твърдения трябва да е вярно. Това е съвсем логично.
Кипинг комбинира първите две предположения, защото водят до един и същ резултат – ние не живеем в симулация. По този начин вероятността да живеем в компютърна симулация е 50 %.
Кипинг казва:
„Не клоня към нито едно от твърденията, но се опитвам да систематизирам данните, с които работя.“
Дори дете може да се досети за вероятността от 50 %, но защо е толкова важно в този случай?
Ако дойде денят, когато човечеството може да създаде симулация на реалността, дори и да е доста крива и небрежна, тогава вероятността ние самите да сме в симулация вече ще бъде повече от 50 %. Това се обяснява с „принципа на матрьошката“, разглеждан от Бостром и Кипинг.
Колкото повече различни реалности са вградени в симулацията, толкова по-мощен трябва да бъде компютърът, отговорен за работата на такава „матрьошка“. Въпреки това, колкото по-нататък „симулационните герои“ слизат в „заешката дупка“, толкова по-малко мощност им е необходима, за да създадат свои собствени симулации.
Четете още: Може ли съзнанието да бъде прехвърлено на цифров носител?
Да предположим, че за да създадем най-надеждната реалност, ще използваме принципа на квантовите суперпозиции („картината на реалността“ ще съществува само в момента, когато има наблюдател), което значително ще спести изчислителни ресурси.
Ако този подход се окаже ефективен и генерираната симулация изглежда много надеждна, тогава ние, като наблюдаваме симулацията отвън, можем да се опитаме да намерим „повреди в нашата собствена Матрица“.
Освен това има възможност героите от създадената от нас симулация в даден момент също да се замислят за нереалността на случващото се и да се опитат да започнат да създават свои собствени симулации.
В този момент „заешката дупка“ ще стане по-дълбока и нашите заключения за нереалността на случващото се ще получат убедителни доказателства.
Днес е невъзможно да се докажат или опровергаят подобни твърдения. Ако създадем своя собствена симулация, преди да настъпи цивилизационен колапс, тогава най-вероятно живеем в симулация, която някой друг е създал.
Имайки предвид скоростта, с която технологиите за виртуална реалност навлизат в живота ни, вече сме на крачка от генерирането на паралелни реалности.
Както казва Илон Мъск: „Шансът да не живеем в компютърна симулация е едно към милиарди.“
