Жена ми придоби майчински опит, детето порасна малко, бяха решени страните, в които ни пуснаха, и аз се съгласих с предложението да отида на изложбата на книгите в Минск … Исках да вмъкна „с радост“ – но не , нямаше радост, по-скоро вълнение, някаква тържественост, която, спомням си, възникна преди първите ми пътувания през 2002 г. в Берлин, през 2004 г. в Париж. Тогава поканите за Кайро, Куба, Пекин се приемаха за нещо нормално. Но пауза от малко повече от три години беше достатъчна, за да се развълнувам.
Терминал C, който, както разбрах, като потърсих в Интернет, отвори врати след реконструкция през януари 2020 г., ме порази със своя обхват, размер и, за съжаление, безлюдност. От две дузини скринингови рамки работеше една, от още по-голям брой кабини за паспортен контрол – най-много пет. Екзотични Циндао, Мале, Кайо Коко се появиха на таблото за заминаващи (или бяха преди, но не забелязах) … От европейските дестинации на запад от Русия намерих само Белград и Минск.
Озовах се в зоната за заминаване много по-рано, сигурен, че на терминал C е отворена стая за пушачи. Но се оказа, че можете да пушите само в бизнес салоните, където можете да станете гост, като платите две хиляди рубли с нещо.
Самолетът за Минск беше пълен (и, както забелязах, имаше няколко полета дотам), точно както от Минск два дни по-късно, хората се движеха наоколо. Те се движат в наличните в момента посоки.
Спомних си как преди няколко години летях до Екатеринбург, където живея, от Париж. Трансферът беше Шереметиево. Самолетът закъсня в Париж и закъснях сериозно за полета Москва-Екатеринбург. Изтичах до паспортния контрол, започнах да си проправям път към кабината с граничната охрана. Спря ме служител на летището: „Ти от Париж ли си?“ – „Да да!“ – „Не бързайте. Вие сте шестдесет, няма да отлетят без вас.“ И беше нощта от неделя срещу понеделник. И на ум ми дойде една мисъл: „Жителите на Свердловск отлетяха за Франция за уикенда“. Изглеждаше толкова лесна разходка. Не за много, разбира се, но сега за никого …
Вече бях в Беларус. Последният път беше през 2016 г., също на Минския панаир на книгата. Тогава (гледах в интернет) в него участваха 29 държави. Русия беше мощно представена, но не по-малък интерес сред посетителите предизвикаха щандовете на Литва, Полша и Финландия.
Тази година около две дузини знамена се развяха пред изложбената зала. Нямаше държавни символи на балтийските страни, на Западна Европа – само Германия. (В програмата обаче беше посочено, че не участва самата Германия, а издателството на християнска литература от тази страна.)
В центъра на салона беше разположен щандът на Русия – тази година тя беше почетен гост. Издателствата донесоха доста книги, които можеха да се купят. Това се случваше рядко – потенциални читатели, например в Кайро или Париж, например, идваха за книги от нашата страна, но нямаха възможност да ги купят.
Освен Русия участваха Индия, Китай, Турция, Северна Корея, Венецуела, Казахстан, Туркменистан, Куба … По принцип това бяха скромни заграждения с туристически брошури, речници и произведения на държавни лидери. Щандът на Бразилия като цяло беше празен, но, надявам се, защото всички книги и брошури до пристигането ми (а аз не участвах от първия ден) бяха разглобени от посетителите на изложението.
Случиха се много събития, поне моят график на изказвания и участия в кръгли маси беше плътен – не оставаше време да посещавам презентации и други подобни на други щандове. Но чух чужда реч, усилена от високоговорители, така че изложбата сякаш живееше пълнокръвен живот (като се вземат предвид условията от последните години) живот.
В Минск дойдоха известни руски писатели. Няма да назовавам имената им – сега не всеки жадува за плакати, дори и да участва в определени събития. Само да кажа, че почти винаги разговорът се водеше съвсем откровено, въпросите от публиката идваха остри, а понякога и болезнени.
Въпреки че основната тема беше литературата. А съвременната руска литература е позната в Беларус, някои писатели имаха дълги автографи. Това не може да не радва.
От друга страна атмосферата на празника не се усещаше. Общуването обаче не винаги е празнично.
Можехме да се разхождаме вечер.
Минск е град на авенюта. Пространство, откритост, много небе. Има много хора по насипите на Свислоч, на булевард Независимост. Старият град е живописен и цветен. Едва сега прочутата Червена църква в центъра е затворена и запечатана. Както разбрах, миналата есен там е имало пожар (въпреки че изглежда не е само пожар). Веднъж посетих църквата и тя ме порази с яркостта си, необичайна за католическите църкви …
Между другото… За първи път посетих Беларус като студент. Дойдохме с един съученик във Витебск и имахме страхотен празник за много скромна сума в рубли. Сега цените хапят, а беларуската рубла е малко по-ниска от еврото. За заплатите не знам, но заведенията за хранене като KFC са пълни вечер. (За всеки случай, вместо „Макдоналдс“ сега в Беларус – „Ние сме отворени“; не мога да преценя качеството, тъй като вечерях с картофени палачинки и кървавица.)
Самолетът от Минск кацна на терминал Б на Шереметиево, а проверката на паспорта ми, за разлика от тази на изхода, отне няколко секунди. И нямаше други трудности според мен. Може би защото … щях да напиша, „защото Беларус е доста условна чужбина“, но няма да пиша – времето е трудно: някои граници, напоследък също изглеждащи доста условни, се затварят, други са напълно прехвърлени стотици километри. Но Минск все още е едно от малкото места на запад от Москва, където самолетите летят директно.
Прочетете пълната версия на портала Година на литературата.RF
