„Това ли е апотеозът на българската история, за да властва Паметникът на Съветската армия над столицата на България? Това трябва да се запитат хората, независимо на коя страна са. … Самата идея в центъра на столицата това да е най-обемният и висок паметник, трябва да се замислят хората, дори и да са разделени“.
Коментара направи пред БНР Тони Николов, философ, журналист, главен редактор на „Портал Култура“ и списание „Култура“.
Той подчерта, че през годините са правени социологически проучвания за този паметник:
„Оценките на столичното гражданство оценките за Паметника на съветската армия са доста недвусмислени. Аргументите са няколко и те са съвсем прости. Първият е, че всеки паметник поддържа определена памет. Каква памет поддържа този паметник? Ако това е „армията освободителка“, препращам хората към филма на Николай Овчаров и проф. Евелина Келбечева „Второто освобождение“, където се вижда с влизането в България на Червената армия, защото това е коректното наименование, а не Съветската армия, Червената армия обявява война на България и влиза. Известно е какво се случва след това – колко са платените суми, какви са щетите, какви политически репресии, как изчезват всички политически свободи“.
Журналистът изтъкна, че в Централна и Източна Европа е минала вълна, която в последните 2-3 години помете т.нар. съветски паметници на признателността:
„Те всички бяха пометени и нищо не остана от тях в Полша, Чехия също започна да сваля своите паметници, Финландия премахна своите, в Естония вече няма нито един. Живеем в една мемориална революция, в която паметници се махат в целия свят. Войната в Украйна възпалява допълнително неизлекувани стари рани, защото тук има травматичен синдром. Когато една рана не бъде затворена, тя боли. Тези конвулсии изригват, в други настроения се появяват чуковете. Затова трябва да намерим някакво решение, за да не се изправят едни хора срещу други. … Да кажем на русофилите още нещо – защо никой не е против паметника на Цар Освободител?“.
Според него идеята, че паметниците по-безболезнено се пренасят в музеите и там също играят важна роля, е важна.
„Документацията от този период – 50-те години – изобщо не е изрядна. В онова време почти всичко е било незаконно. Мавзолеят също нямаше нотариален акт. Министерството на културата издаде едно становище, че то няма никакво отношение към този паметник, защото той не е защитен като културно наследство. Всичко опира до областния управител на София, ако се деактува, едва тогава Общинският съвет може да реши за преместване и т.н.“, обясни още Николов.
