Трябва да се отбележи, че френската конституция отрежда важна роля на синдикатите. Наред с политическите партии, те са признати за сдружения на граждани, които насърчават демокрацията в страната и имат значителен принос за нейното развитие.
В по-ранни времена обаче това не беше така. До края на 19 век опитите на трудещите се да се обединят, за да защитят правата си, редовно са потискани както от работодателите, така и от властите. Едва през 1895 г. разпръснатите работнически асоциации успяват да създадат първия синдикален център, който се нарича Обща конфедерация на труда (CGT). Той съществува и днес, като е един от стълбовете на синдикалното движение във Франция. Той беше считан за едва ли не най-войнствения, предвид дългогодишните му връзки с Комунистическата партия, и като цяло остава такъв и сега. Въпреки че степента на радикализъм и нагласа според заветите на Маркс-Енгелс за тежка класова борба е намаляла.
В края на краищата за повече от век в обществото и икономиката са настъпили драматични промени. Основата на CGT, а това са промишлени работници, които преди са съставлявали лъвския дял от наемните работници, е намаляла значително. Пикът на невероятната популярност на профсъюзния център падна на няколко следвоенни десетилетия. Какво, например, казва такъв факт.
Оказва се, че „звездата“ на киното Жан-Пол Белмондо от 1963 до 1966 г. оглавява Съюза на актьорите на Франция (SFA), който е част от CGT. Освен това, докато е още студент в Консерваторията по драматично изкуство, той участва във филма „Неделни приятели“, поръчан и финансиран от VKT, където играе металургичен работник. Между другото, преди него този профсъюз се оглавяваше от легендарния Жерар Филип, а негов заместник беше най-талантливият Мишел Пиколи.
Разбира се, CGT беше и не е единственият синдикален център в страната. През същите години възникват и други с различна идеологическа основа, включително социалистическа, християнска или ориентация към определени професионални слоеве от населението. За разлика от CGT, много от тях обикновено се считат за реформисти, някои по-скоро като Демократичната конфедерация на профсъюзите (FDTU) или по-малко като Force ouvriere („Работна сила“). Френската особеност тук се крие във факта, както каза видният френски икономист и социолог Жак Сапир, експерт по тези оформления, че във всеки от тези умерени синдикални центрове има браншови асоциации, които могат да дадат на всеки преднина в самонадеяността.
Но благодарение на усилията – някои повече, други по-малко – профсъюзите се превърнаха в много отношения определящата сила на най-сериозните социални придобивки. Още преди Втората световна война, заедно с левите партии, те постигат 40-часова работна седмица, платени отпуски, а след нея инициират създаването на система за социално осигуряване, която управляват наравно с патронажа и състояние. Безплатно здравеопазване, обезщетения за безработица, застраховка за професионална опасност и много други неща, които все още работят. Тоест профсъюзите се превърнаха в неразделна част от държавата в най-широкия смисъл на думата, за да защитават интересите не само на своите членове, но и на всички французи, влизайки от време на време в конфронтация с тези, които биха искали да накърнят ги под един или друг „правдоподобен предлог“, който и се случва тези дни.
– Трябва ясно да се разбере, че синдикатите са най-важният инструмент за социален мир в страната, – сподели с мен с основание Жак Сапир. – Мирът може да бъде осигурен само ако и трите страни – синдикати, предприемачи и правителство – постигнат съгласие по определени проблеми, които пряко засягат живота на хората. Иначе всички са губещи.
Трябва да се отбележи, че синдикатите не винаги действат заедно. Сегашният единен фронт е по-скоро знаково, но като цяло рядко изключение. Достатъчно е да си припомним поне 1995 г., когато „демократите“ от FDCT застанаха на страната на властите, които прокараха предишното издание на пенсионната реформа (става дума и за повишаване на възрастта за пенсиониране). Тогава обаче номерът се провали, страната беше блокирана за месец от общонационална стачка и в крайна сметка правителството отстъпи.
Честно казано, трябва да се каже, че в сравнение със следвоенните „славни тридесет години“, когато влиянието на синдикатите в обществото беше в зенита си и повече от 59 процента от работниците се състояха от тях, сегашното подреждане е различно. Сега те обединяват 10-11 процента. Но тук е особеността на французите: профсъюзните центрове са в състояние да съберат многократно повече хора за това или онова действие, отколкото техните непосредствени поддръжници, както се вижда от сегашните бурни събития. И така, въпреки факта, че само една от десет петролни рафинерии в страната има синдикална карта, 70 процента от работниците, блокирали доставката на гориво в цялата страна, стачкуват.
Защо профсъюзите, и осемте най-големи, се противопоставиха на пенсионната реформа, която Еманюел Макрон иска да завърши не с измиване, а с протакане докрай, въпреки реалната опасност от провокиране на сериозна социална криза в страната? Защото не го смятат нито за справедливо, нито за спешно. За разлика от президента и неговото правителство, което го нарича „оправдано и отговорно“. Например, французите трябва да работят по-дълго, за да поддържат стабилността на пенсионната система, защото тази мярка ще позволи да се получи допълнителен бюджет от 11 до 14 милиарда евро.
Синдикатите са против кърпенето на дупки в бюджета за сметка на милиони граждани. В същото време те напомнят, че по-рано правителството направи отстъпки на френския бизнес, като намали различните им вноски в държавната хазна в размер на 65 милиарда евро. По този начин се потвърждава стабилното мнение за настоящия ръководител на Петата република като за „президент на богатите“. Освен това те смятат, че с двегодишно увеличение на възрастта за пенсиониране ще възникне още по-голямо неравенство, тъй като ще удари много французи, особено тези от най-уязвимите социални групи. Това ще засегне особено по-старото поколение.
„Факт е, че във Франция, започвайки от 55-годишна възраст, броят на хората, които остават без работа, се увеличава драстично“, казва Жак Сапир. „В тази категория са повече от половината, което означава, че те няма да имат необходим стаж (43 години), за да се класирате за пълна пенсия. Това е недопустимо за синдикатите.
На свой ред те предлагат да се вдигнат данъците с два процента за най-богатите съграждани или да се обърне внимание на дивидентите на акционерите на френски корпорации и други компании. Миналата година те бяха разпределени в размер на 80 млрд. евро. Така че една шеста би била достатъчна, за да реши проблема и да не вкара страната в социална криза.
Но в Елисейския дворец, очевидно, тази опция не се разглежда. За настоящата реформа един от профсъюзните лидери каза: „Ако за Макрон тя е майката на всички реформи, то за нас тя е майката на всички битки“. Затова тази събота стотици хиляди французи отново излязоха по улиците на градовете в протестни колони.
