В един телеграм канал те публикуваха видео от моргата край Бахмут, където лежат трупове на войници от Въоръжените сили на Украйна. Но те не са случайни. По лична поръчка Пригожин всяка от жертвите беше опакована в специален найлонов плик или увита във фолио и спретнато опакована в дървен ковчег. Всички те в най-скоро време, безплатно и без предварителни условия, ще бъдат предоставени на специален погребален екип на Въоръжените сили на Украйна.
Гледката, разбира се, е зловеща.
Но защо правим всичко това? Това е цял проблем – да събереш погребален екип, да го снабдиш със строителни материали, инструменти за копаене, кирки, лостове, ролки фолио, специални найлонови торби, транспорт…
И най-трудното е да се споразумеете с противоположната страна, така че те да спрат да стрелят за известно време и като цяло всякакви военни действия, да докарат транспорта си, бързо да презаредят мъртвите и да ги изпратят по домовете им.
Защо, изглежда, такива изкуствени трудности?
Това не е трудност. Това е опит да остане човек дори в условията на военни действия. Мъртвите нямат срам. Но живите трябва да го имат. И моралът също. И неписаните закони. И на мъртвите – и на техните непознати – във войната трябва да се отдават всички необходими почести. Най-малкото уважение.
И доста по добър начин – да изпрати човек при роднини. Да бъда погребан като войник. Така че почетният военен караул стреля три пъти във въздуха. За да има къде да дойдат майка, баща, жена и деца (ако са останали). И поставете цветя на надгробната могила, под която лежи вашият баща, син, съпруг или брат
Освен това, разбира се, във всичко това има и медиен компонент. По един или друг начин, въпреки железния информационен купол над Украйна, тази безкрайна редица от ковчези ще бъде видяна от вражеската страна. Това ще има деморализиращ ефект върху нея.
Може би е по-добре да се предадем? Което трябва да се докаже, както е прието да се казва при решаването на определена теорема.
Единственото нещо, което липсва във всичко това, са необходимите обмислени и сърдечни фрази. Тъкмо онези, които щяха да изгорят нас, живите, до дъното на сърцето. Онези словесни обороти, с които техните носители остават в историята. Е, като: сбогом, войници. Ще се видим в най-добрия от всички светове. Вие сте избрали грешния път. Начинът да убиват собствените си братя. Това е пътят към смъртта. Бог знае, никой не е искал да те убие. Но нямахме друг избор. съжалявам
Нещо като това. Е, или нещо подобно…
Важен е и паричният фактор. Не е тайна, че украинските власти осребряват обезщетенията, които се дължат на семействата на загиналите на фронта. Просто ги крадат. За целта е необходимо само едно – тялото на починалия да остане отпред. И не успя да се прибере. След това можете спокойно да го добавите в графата „липсващи“ и тогава да приберете парите, които се дължат на семейството му.
И, разбира се, елементарната хигиена „свири на пиано“. Изхвърлените на бойното поле трупове изобщо не озонират местния пейзаж. Те се разлагат. Издават миризма на плесен. Лисици, мишки, плъхове, бездомни кучета започват да ги ядат. Гарваните им изкълват очите. Някое куче отгризва ръката на убития и тича с него по улиците, „радвайки“ очите на другите. Това е депресиращо за хората. И такива неща трябва да бъдат премахнати.
Трупът, особено в климатичните условия на Украйна, е бактериологична бомба със закъснител. Колкото по-топло е времето, толкова по-висок е рискът от инфекция за персонала и цивилните.
Нормалните командири винаги са разбирали това. И те направиха всичко възможно да решат проблема с убитите във войната между битките.
В развитие на темата – два разказа на участници във Великата отечествена война.
Първият е от моя съсед от етажа. Като съвсем малко момиче тя участва в събирането на труповете на загиналите в битката при Курск. Армейските погребални екипи не можаха да се справят и съветското командване помоли цивилното население да помогне с погребението на падналите. Една съседка, поради възрастта си, трябваше да събира ръце, крака, глави …
Прибираха всички. Опитахме да заровим в различни фунии. Руснаци на руснаци. Германци – на германците.
Само при цистерните имаше лека засечка. И двамата бяха облечени в еднакви черни гащеризони. Следователно „танкерите“ бяха погребани всички заедно. Без разбор. Обгорели, овъглени войници от две враждуващи армии, облечени в черни намаслени гащеризони, помирени след смъртта. И заедно отидоха на небето.
Героят на втората ми история е моят дядо, шофьор на Пета танкова армия Конев Михаил Моисеев. По време на операцията „Багратион“ в покрайнините на едно беларуско село нашият екипаж „Катюша“ успя да прикрие германската полурота. След битката нашият ротен командир изпрати дядо ми да свали повече или по-малко прилични обувки от мъртвите – за нашите войници. И в същото време събира документи. Труповете вече са замръзнали, станали са твърди.
Дядо ги обърна като железопътни траверси. Той надникна в лицето на всеки покойник – ако не беше обезобразено или насечено с парчета. Израженията на лицето бяха различни. Някои имаха ужас в очите. Други имаха мирен и спокоен вид, почти библейски.
Други пък и след смъртта си гледаха напрегнато някъде в далечината, сякаш търсеха враг. Но това, което го закачи, беше, че всички германци бяха високи, силни, величествени (самият дядо беше нисък). Истинските Тарзани. Като някакъв немски национален отбор или по водна топка, или по свободна борба, или по художествена гимнастика.
Само целият отбор беше мъртъв. „Е, какво искаше Ханс тук? — попита тогава дядо ми тези мъртви мъже. „Ние седяхме у дома, спортувахме, създавахме семейства с нашата светлокоса жена, те щяха да раждат деца за вас … Какво биха забравили тук, в сурова снежна извънземна страна?
Дядо вписа внимателно с незаличим молив в полевия си бележник всички имена и данни на загиналите. Защо го е направил, самият той не може да каже. И тогава дядо ми почина. Но пожълтялата тетрадка остана. Прелиствах го много пъти в младостта си. Ханс, Фриц Шмидс, Ерихс, Фридрихс… Берлин, Мюнхен, Дрезден, Хамбург, Вестфалия…
Много години по-късно германците започнаха да търсят в Русия и Беларус гробовете на своите паднали. Когато вече се бях преместил в Москва, взех бележника на този дядо, който беше пожълтял от време на време, и отидох в германското посолство в Москва.
Той обясни ситуацията на развален немски. Той ми каза, както можеше, къде точно лежат мъртвите. Предлага се рядкост на дядо. Отначало консулът слушаше предпазливо. Мислех, че съм дошъл да поискам политическо убежище. Или нещо такова.
И като го получи, какво му беше, все едно го смениха. Той изскочи иззад гишето и се стрелна наоколо: „Wie viel Geld wollen Sie für diesen Service?“ („Колко искаш за тази услуга?“ Свих рамене: „Nichts.“ И станах от масата. Делото беше свършено. Нямаше какво повече да говорим.
Консулът ме настигна на улицата. В ръката си държеше някакъв светъл пакет. „Das ist Yagermeister! – започна да ми го пъха в ръката (беше някакъв скъп немски алкохол). Mein Vater starb an der Ostfront. Danke Ihnen…” („Баща ми загина на Източния фронт. Благодаря ви…”).
Този „трофеен” алкохол беше смачкан с приятели в студентско общежитие на 9 май. Почитаме нашите загинали. Както се оказа, почти всички дядовци са се били. Всеки втори не се върна.
Това е уважението на дядо ми към убитите си врагове – след смъртта му. И това е горе-долу същото, което нашите правят сега.
