Един от големите въпроси, пред които ни изправя войната в Украйна, е как изобщо е възможно цивилизованият свят да се доверява толкова дълго на фигура като Путин, да разчита на неговото доброжелателство и съпричастност към световните проблеми, да търгува с него, да допуска пораждането на енергийни зависимости и дори да се надява на неговата интеграция в европейската ценностна система.
Ако днес смайването пред агресията на руската сатрапия е толкова остро, то това се дължи и на дългото неразбиране, че зад него се крие един откровен диктатор, който е изцяло безразличен към нравствените норми и правилата в цивилизования свят – и който
по своя нрав и завоевателни амбиции не е по-различен от Хитлер.
Не че доказателства за този нрав и амбиции липсваха. Напротив – бяха твърде очевидни. Например втората чеченска война от 1999 г., в която руските войски изравниха Грозни със земята, чрез която начело на Чечня беше инсталиран типичния азиатски сатрап Рамзар Кадиров, и за оправдание на която ФСБ организира взривяването на жилищни блокове заедно с обитателите им, за а ги представи като чеченски атентати. Или войната в Грузия от 2008 г., където беше изпробван модела с „независимите“ републики Абхазия и Южна Осетия – прототипите на днешните Луганска и Донецка репулики. Или анексирането на Крим след тъй наречения референдум през 2014 г. – след като територията беше превзета от анонимни „зелени човечета“, изпратени от Русия. Или войната, която беше подклаждана от сепаратистите оттогава досега (да, тя изобщо не е преставала!). Или войната в Сирия и унищожаването на Алепо – в помощ на Башар Асад, родствен по нрав диктатор. Или убийствата на Анна Политковская и Борис Немцов, или отравянията на Литвиненко, Скрипал и Навални,
или терорът над инакомислещите и скалъпените процеси срещу всеки, който се опълчва срещу престъпната власт на Путин.
През цялото това време европейските и световни лидери любезничеха с него, почитаха го като един от световните лидери, строяха „Северен поток 2“ (и „Турски поток“) и негодуваха срещу всеки, който се осмеляваше да каже горчивата истина за неговата власт. И сега най-сетне е редно да се запитаме слепи ли сме били, та не сме разбрали с кого си имаме работа; малоумни ли сме били, та сме допуснали стария континент да попадне под толкова силни зависимости от една деспотична и непредвидима власт, която и днес п заслужава старото си име: империя на злото.
Отговорът на тези въпроси е достатъчно сложен, но в него е заложена една постоянна доминанта: западните лидери са приемали желаното за реално – и в името на това приемане са си затваряли очите и са правили своите големи компромиси, за които днес плащат твърде скъпо. На тях много им се е искало Путин да бъде един от тях, те да могат да се снабдяват с евтин газ и петрол – и да бичат печалби, инвестирайки в руската сатрапия. Дори и да са виждали в негово лице типичния руски силовак, те са вярвали, че на международната сцена той ще остане в рамките на приличието.
Е, не стана. Трябваше да търпят все по-големи предизвикателства, да правят все по-големи компромиси, за да удържат тази илюзия – и трябваше да разширяват до много опасни граници собствените си понятия за търпимост. В същото време,
виждайки тази отстъпчивост, Путин се убеждаваше все повече и повече, че западът е слаб, че той е склонен да отстъпва и да се примирява –
и затова прекачваше нови граници, за да види какви са възможните параметри на западната отстъпчивост. Докато накрая прекрачи една граница, от която вече няма връщане назад – освен под знамената на победата, а тя все повече му се изплъзва.
Пиша всичко това, защото днес цивилизования свят е изправен пред нова ситуация – и пред нов избор, по-тежък от всички досегашни. Въвеждането на „частична“ мобилизация в Русия, перверзните референдуми в завоюваните територии и поредната заплаха за ядрен апокалипсис изискват адекватен прочит и съответната реакция – като ако отново приемем желаното за реално и покажем слабост, шансовете да бъде натиснато ядреното копче се увеличават многократно.
В анализите за сегашната ситуация се очертават два основни акцента: че мобилизацията означава ескалация на конфликта – и че тя е знак за провала на провежданата досега „военна операция“. Тези акценти обаче са недостатъчни, за да разкрият по-дълбоките мотиви за онова, което се случва, и реалните планове на Путин за въпросната ескалация. Тя наистина предстои, но съвсем не се изчерпва с хвърлянето на незнайно колко стотин хиляди в месомелачката на войната – без подготовка и въоръжени с ръждиви калашници, артисали от Афганистан. Мобилизацията и референдумите са свързани събития – и именно тази връзка трябва да имаме предвид при своя избор.
Всички цивилизовани страни декларираха, че няма да признаят псевдо-референдумите в завладените територии. Путин обаче изобщо не се интересува от това –
за него формално проведените референдуми и незабавното приемане на новите (вече четири) републики в Руската федерация има друга стойност. След реализацията на този план продължаващото украинско настъпление ще означава военни действия на руска територия – а при такива военната доктрина на Русия предполага нейната териториална цялост да бъде защитавана с всички средства – включително химическо и ядрено оръжие.
Един тактически ядрен удар върху украинската столица едва ли би решил войната, но със сигурност би променил съотношението на силите и гледната точка на Запада към Русия. Това е червената линия, която Путин се кани да прекрачи – за да види дали и този път всички ще преглътнат поредния варварски акт в името на своето добруване – и запазването на мира на всяка цена. Ако види това, за него няма да има прегради, нито задръжки.
Вече чувствам как мнозина казват – е, чак пък толкова! Той блъфира, той няма да посмее. Само че и преди началото на руската инвазия се смяташе, че няма да посмее, че става дума за блъф. Само че посмя, а мантрата „ние няма да се намесваме, за да не предизвикаме ядрен конфликт“ му развърза ръцете.
Щом не смеем да се намесим заради това, логично е той само да използва ядрено оръжие –
не срещу страна от НАТО, но срещу Украйна – и с ограничен обсег на действие. И ще го направи, защото освен всичко няма друг изход – от тази война може да излезе или като победител, или с краката напред, по добрите Кремълски традиции. Всъщност такава е и съдбата на всички диктатори – те ескалират конфликтите, за да оцеляват – поне докато тази ескалация прилича на победен ход.
Би трябвало да сме наясно с това, което предстои, за да можем адекватно да реагираме. Този път дрънкането на ядрено оръжие не е просто блъф – то е стратегия, която може да бъде реализирана. Пушечното месо на мобилизираните също ще влезе в работа – но по-късно, след като светът изпадне в шок от ядрения прецедент – и от това, че Третата световна война може да се окаже непосредствено предстояща реалност. Тогава стотиците хиляди буряти и евенки ще бъдат пратени да доунищожават Украйна – или каквото е останало от нея.
Това е, което не можем да допуснем.
Най-сетне трябва да се разбере че с Путин не може да се преговаря – и че силата е единственият език, от който той разбира.
Трябва да му бъде отнета инициативата в ядрените заплахи, трябва да бъде натикан в ъгъла, трябва да се види под прицела на армиите от целия цивилизован свят. Трябва да му бъде казано достатъчно ясно и категорично, че всеки опит да използва атомно оръжие където и да било по света, ще има своя незабавен и асиметричен отговор – и трябва да стане безпощадно ясно, че за такъв отговор има съвсем реална готовност.
Трябва да се знае, че в сегашния си вид и при настоящото равнище на зомбираност Русия отново е империя на злото – и колкото по-бързо се разпадне, толкова по-добре. А също и че защитата на руски интереси на нечия национална територия и от нейни граждани е акт, равносилен на национално предателство – като това с пълна сила се отнася за България.
Автор: Евдин Сугарев
Източник: „Дневник“
