Независимо от конкретните резултати, периодът след избори у нас е наситен с две теми – хвалби за успех и обективни оправдания за загубите, които няма как да бъдат обявени за победи. Нека се опитаме да надзърнем в близкото бъдеще и да уловим някои възможни вариации.
У нас, както е известно, загубили на избори няма – всички са победили в някакво отношение. Изобретателността на българските партии и партийни лидери в това отношение наистина е безгранична. Пренася се вода през девет баира: сравняват се проценти, брой гласове и мандати, съпоставя се представяне на различни избори. Дори тези, които са получили тежък електорален ритник, намират нещо светло и обнадеждаващо, най-малкото,
за да не се наложи да подават оставка.
От друга страна, всички (може би без победителите) намират обективни причини и неоспорими оправдания защо са останали втори, трети и т.н., или защо, не дай Боже, са изпаднали от файтона. Както на времето казваше един известен сръбски футболен коментатор, „Играли смо добро, али немали смо шанс“.
Отсега можем да предвидим кой с какво би могъл да се похвали и да се оправдае след предстоящите избори.
ГЕРБ ще изтъкнат (както се очертава), че са спечелили изборите и са най-голямата парламентарно представена сила, а освен това – че без тях „не може да се състави стабилно и компетентно управление“. Ако се потвърдят прогнозите за чувствителна преднина, Борисов сигурно ще си припомни стария лаф „Бихме ги като маче у дирек“ и няма да пропусне да изтъкне своята лична заслуга. Така ще натрие носа на чужди (и свои), които се гласят да го „пенсионират“ преждевременно.
В същото време ще се повтаря, че победата би могла да бъде още по-убедителна, ако не са били „репресиите на Рашков“ („напълно незаконният арест“ също ще бъде припомнен). Едва ли ще бъде пропусната и темата за „шашмите с машините“.
„Продължаваме промяната“ също ще твърдят, че
представянето им е победа
(за обществото), защото дава достатъчна гаранция срещу формирането на „корупционно пропутинско управление“. Може и да се похвалят с евентуалната победа на Ицо Хазарта срещу останалите партийни лидери в емблематичния 25-и софийски МИР. С това обаче поводите за хвалба ще се изчерпят и ще се заредят низ обяснения и оправдания. Те ще бъдат крайно нужни, предвид смелите заявки за самостоятелни 121 мандата, макар и по-късно коригирана на „сигурно реформаторско мнозинство“.
Първото обяснение ще бъде „отмъщението на мафията“ (по-точно ГЕРБ и ДПС), която има да си връща за нанесените й тежки удари. Едва ли ще бъде пожален и президентът Радев, чието име ПП напоследък спестяват, макар и със скърцане на зъби (все пак разбраха, че това им вреди съществено). Най-вероятно тези злини ще бъдат обединени в обща зловеща фигура, зад която прозира „дългата ръка на Москва“ (спреният руски газ). Подгряването на тази опорка вече започна, ако съдим по заглавията в присъдружните медии – например, „Борисов и Радев – една (не)очаквано добра комбинация“.
Оттук нататък подреждането е произволно, тъй като и най-смелите (и най-силно мотивираните) социолози не смеят да прогнозират как ще се подредят следващите участници от третия до последния класирал се. ДПС имат шанса да се похвалят, че отново са влезли в тройката, или поне са били на косъм от нея.
Оправданията ще бъдат сродни
на тези на ГЕРБ – „репресиите“ (преди и на тези избори), машинното гласуване, разиграването (от другите) на етническата карта. Може да се добави и „демонизирането на уважавания г-н Пеевски“.
Единствената партия, която сигурно ще има основание да се похвали с успех, ще бъде „Възраждане“. Вероятността да се пребори за второто място не изглежда висока, но третото е реалистично. Ако добавим практическото удвояване на резултата спрямо последните избори (което никой друг няма изгледи да постигне), основания за недоволство, обективно погледнато, няма. Несъстоялата се „сигурна победа“ ще бъде обяснена с „англосаксонския империализъм“ и „заговора на системните партии“.
Най-любопитно се очертава говоренето след изборите на БСП. При тях едва ли има повод за хвалба (не е за вярване да си признаят, че се радват на прескачането на бариерата). За сметка на това не е трудно да се предвидят оправданията – президентът и неговото „реваншистко“ служебно правителство, плашещото машинно гласуване, липсата на действени мерки срещу изборните измами. Щеше да е още по-убедително, ако можеше да се прибави „страхът от пандемията“. Отсега е сигурно едно – каквито и да са изборните резултати,
оставка на председателя на партията
няма да последва, защото трябва да се положат усилия за „отговорно, стабилно и социално управление“, или, при другия вариант, защото предстоят нови избори и „не е сега моментът за оставки“. Впрочем дори да стане чудо и оставка да бъде подадена, можем да предвидим, че впоследствие ще бъде оттеглена.
Оттук нататък всяка от оставащите партии може да бъде искрено доволна, ако успее да прескочи 4-процентовата бариера. Това не изглежда толкова невероятно при по-ниска изборна активност – не е изключено 90-100 хил. гласа да се окажат достатъчни за попадане в следващия парламент. Най-сигурни изглеждат „Демократична България“ заради устойчивия си, макар и твърдо капсулиран електорат. При останалите е по-скоро въпрос на късмет, въпреки че е малка вероятността всички около бариерата да успеят да я преминат.
Интересно е как ще се представи още една „партия“ – тази на избралите опцията „срещу всички изброени“. Разбира се, тя няма да прави изявления, но ако събере достатъчно значима подкрепа (и то на фона на много ниска активност), това би дало допълнителни аргументи за тезата, че българите не са против партиите въобще, а просто срещу съществуващите и силно компрометирани днешни партии.
Трудно е да се повярва едно: че в деня след изборите някой партиен лидер ще излезе и ще каже „Загубихме заслужено, народът ни наказа за грешките ни“.
Автор: Александър МАРИНОВ
Източник: „Банкеръ“
