В (мело)драматично изказване, обосновавайки подкрепата на БСП за избора на Вежди Рашидов за председател на Народното събрание, Корнелия Нинова обяви за най-важна задача да се спасява българската парламентарна демокрация от призрака на авторитаризма. Впоследствие, макар и в по-мека форма, подобна формулировка бе включена в проекта за декларация на парламента, подготвен от контактьорите Паси/Плевнелиев. Те пък изрично осъдиха предложенията за преход към президентска република (може би визирайки ИТН) и видяха в тях предпоставки за авторитаризъм.
Логично възниква въпросът: наистина ли е заплашена парламентарната демокрация у нас, от какво или от кого произтича тази заплаха? И още: има ли претенции и действия за установяване на авторитарна форма на управление? Ако има, откъде извира авторитаризмът в България?
Въпросите са основателни, но отговорите не са там, където се опитват да ги намерят цитираните по-горе персони. Отново сме свидетели как крадеца вика „Дръжте крадеца!“
Трябва да се признае, че заплаха за парламентарната демокрация има, но тя произтича от опасно напредналите й собствени дефекти и болести. Тази форма на управление все по-тежко и необратимо се компрометира в очите на огромното мнозинство от гражданите. Като цяло
тази негативна нагласа е основателна,
макар и невинаги справедливо адресирана.
Фактите са очевидни и неопровержими. На първо място, това е постоянно спадащата изборна активност и ръстът на гласуващите „Не подкрепям никого“. Второ, драматично ниското одобрение и доверие към парламента и парламентарно представените партии. Тъй като повечето институции са завладени от партиите (т.е. неприемливо партизирани), това отношение се проектира и върху институционалната система. Трето, огромното мнозинство от българите изразяват остра критичност към работата на Народното събрание и поведението на повечето депутати. При това, с всеки пореден парламент болестта се изостря, а безпрецедентното тридневно „първо тържествено“ заседание на новоизбраното Народно събрание е ясен симптом на състоянието.
Сега парламентът и представените в него партии са изправени пред решаващ последен тест – не толкова с оглед излъчване на правителство, колкото по отношение на способността да свършат поне минимум полезна работа (приемане на бюджета, гласуване на законите по Плана за възстановяване и устойчивост и др.) Очакванията не са особено оптимистични, въпреки патетичните клетви в добруването на народа.
Парламентарната демокрация не може да съществува и да дава плодове без жизнеспособни и ефективни партии. А у нас самите партии със своите действия в парламента и по време на предизборни кампании отблъсват избирателите и ги настройват против парламентаризма. Достатъчно е да погледнем числата за последните 5 години.
От гледна точка на изборната активност
за времето от 2017 до 2022-ра българските партии са отказали от участие в парламентарни избори над един милион души, а активността е спаднала с 15%. От гледна точка на броя избиратели, загубени от отделните партии, безспорен „шампион“ е БСП – за пет години социалистите са били напуснати от 720 хил. души. Следват ГЕРБ (500 хил. изгубени избиратели), но и с тази загуба успяха да спечелят последните избори. ДПС и ДБ горе-долу задържат нивото, а само „Възраждане“ бележи съществен напредък, привличайки около 220 хил. нови поддръжници.
Някои бивши парламентарни сили почти изчезнаха от политическия пейзаж – например, патриотичните формации и „Воля“, които съвкупно загубиха над 430 хил. избиратели. Дори и новопоявяващите се партии се изхитриха за невероятно кратък период да отблъснат голяма част от привържениците си.
Казано по друг начин, българските партии не само не изпълняват задължителните си функции, а постоянно и убедително работят за общественото разочарование от парламентаризма. Разбира се, трябва да се направи уговорката, че е неправилно да се поставя знак за равенство между днешните парламентарно представени партии и парламентарната демокрация въобще.
Що се отнася до проблема с авторитаризма, той също е реален за българската демокрация, но извира не от нечии лични амбиции за смяна на модела, а от живота на самите партии, които се превърнаха в политически ЕООД-та. Неслучайно най-много избиратели са отблъснали
най-авторитарно управляваните партии – БСП и ГЕРБ.
За съжаление българският партиен авторитаризъм е от възможно най-примитивен и паразитен тип – водачите обичат да налагат волята си и да командват, но бягат от отговорността като дявол от тамян. Най-фрапиращ е примерът на БСП, откакто бе оглавена от Корнелия Нинова – под нейно ръководство партията губи пет поредни парламентарни вота и почти 4/5 от избирателите си, но тя дори не допуска да се отвори темата за личната й отговорност за тези катастрофални резултати. Отдавна българските политически водачи неизменно търсят причината за пораженията на партиите си във всякакви други фактори и обстоятелства, но не и в самите себе си.
Накрая, редица български политици очевидно не съобразяват, че размахвайки енергично плашилото на „пълзящия президентски преврат“, при това служейки си с измислици и откровени лъжи, те стимулират все повече хора да си задават въпроса дали това не е наистина по-добро решение. За някои от тях това се превърна в някаква болестна зависимост, от която не могат да се освободят, въпреки очевидните негативни последици.
Било поради заслепеност, било
заради съществени празноти в познанията,
„заслужилите борци против авторитаризма“ пропускат, че президентската или полупрезидентската форма на управление не означава отхвърляне на парламентаризма. Напротив, по цял свят има примери за тяхното пълноценно съчетаване и то в страни, които никой не би нарекъл недемократични – от САЩ до Кипър и от Франция до Южна Корея. Също така, не бива да се забравя, че при много от тези страни причината за обществения избор в полза на засилена роля на президентската институция е била именно трайното разочарование от недъзите и неефективността на парламентарната форма на управление.
Но, все пак, трябва да се отнасяме с разбиране към българските партийни вождове. Както знаем, на страха очите са големи.
Източник: „Банкеръ“
