ОБЩЕСТВО

Огнян Минчев, политолог: Радев си разчиства място за мащабна еднолична власт

Има ли риск за съществуването на България?

След 32-годишен преход – време, през което сякаш знаехме накъде се движим, днес България отново е разкъсвана по оста Изток или Запад.

Страната ни през изминалите години направи два ключови избора и се присъедини първо към НАТО (2004), а три години по-късно – и към Европейския съюз (2007).

До 2014, когато Русия анексира Крим, и до 2015, когато Европа бе залята от бежанската вълна, хоризонтът пред Стария континент изглеждаше безоблачен. От публичния дебат тревожни въпроси за бъдещето отсъстваха.
Двете събития обаче постепенно започнаха да налагат различни гледни/опорни точки, а военната намеса на Русия в Украйна – да преобръща света.
България, традиционно свързвана с Изтока, въпреки съюзническата си обвързаност със Запада, претърпява трусове.
Политическият елит е буквално разцепен по ключовите теми, които засягат ролята, участието и позициите на България, свързани с разгарящия се конфликт.
Предишното Народно събрание прие политическа декларация, с която подкрепи Киев и осъди действията на Москва. Сегашното гласува военна помощ за Украйна.
Рисковете от прерастването на локалния конфликт в глобален стават все по-плътни, казусите пред елита – конкретни и сложни.
Общественото мнение е на двата полюса, аргументите се плъзгат по злободневната реторика.

В този, без преувеличение, исторически момент България не разполага с дългосрочна стратегия, която разиграва различни сценарии за бъдещето и проектира върху тях националните ни интереси. Ако това бе факт, позициите вероятно щяха да са лишени от сегашната конфликтност и драматизъм.

През призмата на възможните развития и националните интереси на България „Епицентър“ започва серия от интервюта и търсене на позиции около един основен въпрос: има ли риск за съществуването на България и как те биха могли да се проявят в следващите няколко десетилетия. Питането може да се формулира и така: краят на историята не дойде, но може ли да дойде краят на нашата държава?
Предлагаме ви позицията и анализ на актуалните процеси на политолога доц. Огнян Минчев, предподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.

Проверка по рама

– Господин Минчев, политическата криза е факт, процесът на разпад в българското общество е видим. Къде са причините? Външни или вътрешни фактори провокират събитията и рисковете за българската държавност?

– Политическата криза дойде в резултат на едно десетилетие на почти пълна липса на политическа промяна. Управлението на ГЕРБ беше нетипично за българската политическа система, която не беше повтаряла мандат – никой преди това не е взимал втори, а ГЕРБ взе три почти един след друг. Проблемът обаче е и в друго: под управлението на ГЕРБ и във връзка с неформалните отношения между партията на Борисов и така наречената библиотекарско-сарайска групировка се формира една инфраструктура и на политическата, и на икономическата власт, която трудно допускаше, ако изобщо допускаше, възникването на спонтанни политически алтернативи.
Това доведе до натрупването на напреженията, които произведоха протестите през лятото на 2020 година.
Факторите са различни.
Безспорно, външен фактор има. Натискът от страна на Брюксел и на Вашингтон бе свързан с ескалиращите мащаби на корупционните процеси в България по върховете на властта.
Но дълбочинен, структурен фактор за тези протести беше съзряването на едно ново, младо българско поколение, което поиска своето право за участие в управлението на държавата.
Ако хвърлим поглед към българския преход като цяло, поколението на родените през 50-те и 60-те години на XX век зае ключови позиции през 90-те и продължи да ги държи на основата на това, че предходните поколения – родените през 30-те и 40-те години, бяха въвлечени в йерархиите на комунистическия режим. На това основание поколенията на 50-те и 60-те години получиха бонуса да експанзират по-бързо към контрола върху обществото и държавата, отколкото това би станало при нормални обстоятелства.

Проблемът е, че с установяването и с вкореняването на олигархичната система в България, особено през първото десетилетие на нашия век, ние получихме една практически застопорена социална мобилност. Младите поколения, които са и демографски по-слабо представени в обществото по очевидни причини, имаха и труден достъп до кариерно развитие, до инструментите на властта в обществото и държавата.
Олигархичното циментиране на съществуващата власт, застопоряването на социалната, а оттам – и на политическата мобилност, доведоха до напрежения, които избухнаха през лятото на 2020 година и в съчетание с външния фактор.
Тези два фактора, относително външни по отношение на  политическата система, изиграха много важна роля.

И третият фактор, която има своето значение, е свързан със структурите на самата олигархия. Господстващият клан, свързан с библиотекарско-сарайската групировка, притисна до стената други олигарси, които се организираха и на практика подкрепиха бунта през лятото на 2020.

– Може ли, през призмата на събитията през последните две години, да се каже, че поколението на родените през 70-те, 80-те, дори 90-те, не успява да наложи своята гледна точка? Спечелиха изборите, направиха правителство, но бързо загубиха властта.

– Рано е да се каже. Хората, които дойдоха с поколенията на 70-те, 80-те, 90-те, са все още твърде неопитни в политиката. Лидерството на новата партия – „Продължаваме промяната“, е до голяма степен осакатено.
Но тече процес, в който младите имат естествени предимства. Младостта е естествено предимство – тя няма опита, но го придобива и носи силата.

Магазин за Акумулатори

Важните измерения на политическата криза са фрагментацията на партийната система и липсата на яснота у тези новодошли в политическия процес млади хора, че в демократичната политика обновлението или революционността е само едната страна на медала. Другата е влизането в системните отношения на демократичния процес. Не може да влезеш в демократичната система и да се държиш като хунвейбин. Или си хунвейбин, или си в демократичния процес. Едно от двете.

– Споменахте и лидерството. Защо го определяте като „осакатено“?

– В България има един мит – че ще дойдат млади, образовани, дипломирали се навън хора и ще ни оправят, защото те знаят, а ние тук не знаем. Ако си спомняте, когато дойде царят с неговите юпита, пак имаше такива надежди, но за броени месеци те увехнаха. Юпитата тръгнаха и ошетаха държавата по начин, който остави малки илюзии по отношение на това какво могат и какво не могат.
Това се повтори с новите лидерски поколения в резултат на протеста, но поне за мен, и не само за мен, новото лидерство донесе повече разочарования, отколкото надежди.
Харвард стана, меко казано, противоречиво понятие в очите на много хора, които възлагаха надежди.

Изказвания на Кирил Петков показват, че той няма сериозна представа за това какво е държавата и какво са публичните отношения в държавата.
Още като стана политик и премиер тръгна да говори, че иска арести. Той очевидно не е наясно, че е влязъл в институционална система, където не премиерът прави арестите. Друг ги прави.

– Кризата обаче следва да получи решение. Кой ще е носителят на промяната, която искат по-голям дял от българските граждани?

– Проблемът е, че се намираме в порочен кръг, в зациклена фаза, От една страна имаме обществена поръчка за промяна, от друга са налице демографски и политически ограничения на потенциала за промяна. Тези ограничения са свързани не само с липсата на опит, но и с липсата на култура, на образование, на познание, на яснота къде си попаднал.

– „Възраждане“ обаче също обещават промяна. Обществена поръчка за каква промяна всъщност има?

– „Възраждане“ сега засега, и слава Богу, е периферна политическа групировка, която съществува в българската политика като социална основа най-малко от 15-20 години. Първата й проява беше „Атака“ на Волен Сидеров през 2005, когато взе близо 9% на парламентарните избори. Впоследствие намаля, но в периферията на българското общество има около 10%, които са радикално недоволни от позицията си в обществото, настроени са негативно към държавата, системата. Тяхното поведение е основата за развитието на дяснопопулистки проекти, които отхвърлят статуквото като цяло и обикновено претендират да бъдат някакви националистически алтернативи. Но в България националистическо означава русофилска алтернатива, което е дървено желязо.

– Голямата разлика между днешните събития и паралелите, които правим с близкото минало (юпита, „Атака“), е войната на Русия в Украйна. Тя дава тласък на „Възраждане“, засилва разделенията, задълбочава политическата криза.

– Ясно е, че в българското общество съществува определена част от общественото мнение, която е произточно ориентирана. По редица причини – било исторически, било актуални (недоволство от социалния статус), но този стихиен русофилизъм съществува като обществена тенденция още от времето на Освобождението. Един от основните разломи са русофили от една страна и прозападно ориентирани граждани от друга.

Когато Путин нападна Украйна, симпатиите по отношение на днешна Русия поне в политическо отношение спаднаха. Около 20 на сто от населението продължават да бъдат не толкова русофили, колкото путинофили, като една част се подхранват от „Възраждане“, друга – от БСП, трета – от партията на Стефан Янев.
Това е важен проблем, но не е основен.

Другият проблем е, че през последните две години имаме политическа ситуация, при която българският президент, разполагащ с преимуществено представителни функции в политическата система, на практика узурпира цялата власт. Ако това му се каже, той, разбира се, ще отрече, ще се аргументира с неспособността на партиите да направят правителство. Те, от една страна, наистина не могат да направят правителство в няколко поредни мандата на Народното събрание. От друга страна обаче неговите служебни правителства се държат по всякакъв друг начин, но не и като служебни по статут. Служебното правителство трябва да се занимава с оперативното управление на страната и да подготвя следващите избори. Това му е дефиницията. Той обаче изчегъртва, той сменя, той си създава условия за мащабна и все по-експанзираща еднолична власт. Той, за мен, не бе поставен на тази позиция просто от народния вот през 2016 година, а с протекции както от български олигархични кръгове, така и от руски.

Проруската позиция на българския президент силно деформира  както позицията на българската държава, така и българския национален интерес в дългосрочен план.

Третият фактор е системната стратегия на пропагандно промиване на мозъците от страна на Русия в България – много добре разработена инфраструктура на медийно присъствие, което не може да не се отразява върху политическите разделения и конфликти в българското общество.

– Как си обяснявате, че без да има реален шанс за реализация – няма конституционно мнозинство и отчетлива гражданска подкрепа, идеята за президентска република продължава да бъде лансирана?

– Винаги, когато имаме криза – политическа или социална, изплува тезата за силната ръка, която е част  от този радикален десен популизъм, от дясната демагогия, която търси разрешение на българските проблеми чрез отхвърляне на демокрацията и приемане на някакъв, образно казано, путиниски модел на силната ръка в България.
Самият Радев също обича тази теза, самият Радев много иска да стане силен президент, самият Радев праща ден през ден съветниците си да говорят, да дават интервюта, да пишат за това колко по-удачна за България е президентската република.
Тоест, самият Радев, който на практика дойде отникъде на върха на българската държава, без да има нито ден в политиката преди това, който използва ситуацията, за да разшири властта си в пъти над конституционните й рамки, пак не е доволен и иска цялата власт. Иска президентска република. И съм сигурен, че не си я представя по френски, а по руски образец.

И трето, тезата за президентска република върви по линия на систематизираната руска великодържавна пропаганда в България. Това е теза, насочена към дезинтеграция на демократичната система в България. Няма да го признаят публично, но самият факт, че тази идея се лансира толкова ожесточено и все по-активно в условията на политическа криза под егидата на твърдението „парламентаризмът показа, че не върши работа“, означава, че целта е тази.

– Факт е обаче, че сме заседнали в политическата криза и втори месец не се очертава формула за редовен кабинет. Ако се направи евроатлантическо правителство, но с цената на компромиси, дали то ще бъде стабилизиращ фактор?

– Нека да кажа, че за мен понятието „евроатлантическо“ е смешно. Защото европейско означава едно, атлантическо – друго.  Те са свързани, но „евроатлантическо“ е една метафора за прозападна ориентация.
В българската политика в момента има няколко значими разлома. Изток-Запад е единият от тях. По линията на този разлом може да говорим за обединение на някакви евроатлантически сили. Но освен този разлом има и втори, много значим – между статукво и промяна. Той е централно позициониран в нашата политическа криза, защото около него се разгърнаха и протестите, и събитията след тях. По този разлом тази евентуална евроатлантическа коалиция е вътрешно дълбоко разделена.

Третият разлом, който не е толкова експониран в настоящата ситуация, но е принципно важен, е ляво-дясно. В България лявото и дясното са условно разграничени, но не можеш да се абстрахираш от това деление. За десните финансовата стабилност и бюджетният дефицит са нещо важно, докато за левите може да се взима заем, да се харчи.

Изкуството на настоящата ситуация предполага фрагментацията, причинена от тези три разлома, по такъв начин да бъде организирана като политически процес, че хем да бъде управлявана държавата, хем да се даде шанс на всеки един от тези разломи да върви по естествения си начин и да достигне до някаква степен на потенциално разрешаване. Това важи особено силно за делението по оста статукво-промяна. Силите на статуквото – и поради това, че са по-опитни, и защото имат спешна нужда от релегитимиране, са готови на всякаква гъвкавост и на всякакви варианти, стига да бъдат решени разломите, за които говорим.

От другата страна силите на промяната се държат като хунвейбини. Те са капризни, искат едно, после друго, независимо че част от исканията често пъти се разминават, а други са откровено смешни.

– Например?

– Например, искането ние да си управляваме, въпреки че не сме спечелили изборите, а ГЕРБ да ни подкрепят. Хубаво, човек иска дядо Коледа да му донесе най-големия подарък, но невинаги се случва дори и на малките деца.

– В последната си книга Иван Костов изразява опасението, че България е отвлечен (от Запада) Изток и че западните ни партньори също ни възприемат така. За разлика от Централна Европа, която по време на Студената война е била „отвлечен (от Изтока) Запад (определение на Милан Кундера). Наистина ли е така и според Вас – отвлечен (временно?) Изток ли е България?

– Метафорите са хубаво и съдържателно нещо, защото дават база за мислене. Може да кажем, че България е отвлечен на Запада Изток, но може да кажем и други неща.
Две-три десетилетия след своето освобождение от една източна империя – Османската, България успя да се превърне в интегрална част от тогавашна Европа – и като път на развитие, и като приоритети. Успя да изгради една чудесна администрация, което е силната страна на Кобургите. В началото на Балканската война са мобилизирани 500 000 души за две седмици и забележете – с тогавашните технологии на мобилизацията. Сега искам да видя кой може да мобилизира 5000…
Българската национална идея, българското национално вдъхновение през този период се прояви в посока, в която еднозначно България се самоопредели като европейска страна. Макар че имахме национални катастрофи и гражданска война, това продължи и България си остана европейска страна.

Друг е въпросът, че през втората половина на XX век ние бяхме отвлечени в съвършено друга посока. През последните 33 години, след като приключи нашето принудено членство в тази източна комунистическа империя, ние все още не сме се освободили от зависимостите от нея. В България икономиката е зависима от руската олигархия, в България политическата йерархия е корумпирана от руската олигархия, в България руската олигархия контролира специалните служби.

Нашата принадлежност към ЕС и към НАТО е на институционалната повърхност. Но нашата същинска принадлежност като вътрешна структура на олигархичната икономика, като вътрешна структура на зависимост означава, че ние не сме се откъснали от онзи половин век. Ние продължаваме да бъдем на границата. Номинално, на повърхността, ние сме отишли на Запад, а де факто, в много дълбоки измерения на българската икономика, политика и манталитет, ние си оставаме закачени за Изтока.
От тази гледна точка дали сме Изток, отвлечен от Запада, или сме Изток, неуспешно отвлечен от Запада, е въпрос, който има смисъл да бъде зададен.

– Граничното ни положение ли е най-големият риск пред държавата и обществото, размитата идентичност по оста Изток-Запад?

– Не сме само ние на границата. Румъния, например, също е на границата, но в много отношения се самоопределя доста по-успешно от нас.

През годините след 1989-а България се провали в една много важна задача, която всяко едно транзитиращо общество и държава трябваше да реши – създаването на нов национален елит.
Българският национален елит до 1989 година беше компрадорски, назначен от Москва, и не можеше да създаде национална независима държавност. Но опитът да се създаде алтернативен елит се провали – поради неопитност, поради прекалена опитност на старите структури на бившия режим. На практика България продължава да се управлява от този компрадорски елит, който е дълбоко свързан – по силата на произход, на лични връзки, на системни интереси, с руския олигархичен елит. Това е важна обяснителна схема за това защо ние се намираме в перманентна криза – защото заявяваме едно на повърхността, а отдолу, под повърхността, вървим в друга посока.

– Големите сили имат стратегии за десетилетия напред. Ние бихме могли да анализираме техните и да определим стратегията и мястото, където бихме искали да бъдем. Защо не го правим?

– Първо, нямаме капацитет. Налице е общностна дегенерация на българската политическа класа. Политикът гледа нещата в тяхната цялост, но в конкретен сектор е нужна по-разгърната картина. Нито един досега не е поискал такава експертиза. Нито един! Никога в живота.

Българският политик знае всичко. Той иска от мен или от Вас да излезем по телевизията и да говорим това, което на него му харесва. Нищо повече.
Кой да направи стратегия?! За да имаш стратегия, трябва да имаш познавателна и експертна конструкция и още по-важно – дефиниран интерес. Слугите по манталитет и характер, които управляват България от средата на XX век насам, не могат да дефинират национален интерес. Техният национален интерес произтича от слънцето, което изгрява от Изток.
От тази гледна точка, за да имаш национален интерес, трябва да имаш национален елит. Определението за елит, да припомним, е колектив от хора, които имат съвместен интерес, свързан с дългосрочното развитие на интересите на обществото и държавата, която управляват.

– Как ще отговорите на въпроса с така наречените „ястреби“ в Европа ли трябва да бъдем от отношение на войната в Украйна или с умерените, които гледат към спиране на огъня, преговори?

– Преди да отговорим на конкретния въпрос, нека да се спрем на основния въпрос. Какво се случва сега около нас?
Случва се дълбочинно преструктуриране на цялостната структура на Европа и на Евразия.
Първият характерен белег на това преструктуриране, е, че както в Европа, а след това и извън Европа, от края на XVIII и началото на XIX век до ден днешен се налага модерното общество, така то най-накрая се налага и в периферията на бившия Съветски съюз. Цел на Русия е запазването на имперската конструкция след рухването на Съветския съюз. Но имперската конструкция е нещо, което искаха да запазят и Османската империя, и Хабсбургите в Австро-Унгария, и Вторият райх в Германия. Не успяха. Модерните времена дойдоха с този тип промяна на общностите и на държавната им организация, която на мястото на империите създаде нации. Империите се съпротивляваха на нациите и по този начин им помогнаха да се конституират. Колкото повече натискаш една млада нация, толкова повече тя се случва. Така е и с украинската нация.

Бруталният натиск, който режимът в Москва оказва върху Украйна от 2014 година насам, води дотам, че една страна като Украйна, която наистина беше с две лица, в момента е обединена като един, за да запази своята независимост.
Има ли шанс Русия да си възстанови империята на мястото, което се нарича Украйна? Според мен здравият разум сочи, че такива шансове може да има, но са минимални.

По-вероятно е другото – Украйна да постигне национално обединение и заедно с Полша, Румъния, Централна Европа да формират един нов геополитически блок в Европа. Това, което се случва в днешна Европа, е, че на мястото на Европа, която в продължение на много десетилетия беше инертна, не присъстваше в геополитическия план на света, нямаше военна сила, нямаше политически мускули да налага позициите си, разчиташе само на меката си власт, на икономиката си, идва различна Европа.

Източна Европа се превръща в ново геополитическо ядро, което ще придобива все по-голямо значение по редица причини. Първо, защото Русия отслабва и вакуумът, който оставя, ще бъде отчасти поет от това ново геополитическо ядро. Второ, защото за Съединените щати е изгодно това ново геополитическо ядро да поеме, ако не водещата, то поне една важна роля в трансатлантическите отношения, които Америка вече разглежда като бреме. За нея Европа е важна геополитически, но от друга страна е и бреме, защото тя е обърната с лице към новото предизвикателство – Китай.
 
Новият геополитически център Украйна-Полша-Румъния-Чехия-Прибалтика неизбежно ще се структурира. И той неизбежно ще има все по-важна роля в стратегическите отношения на Европа, в сигурността на Европа. Къде сме ние в това?! Заровили главата в пясъка, с президент, който приказва за неутрализъм.  Неутрализъм по отношение на кого? Този геополитически център се формира в североизточната част на Европа и той ще има все по-важно значение. Русия може да оцелее, въпреки че на нея ще й става все по-трудно, но нейното относително влияние ще бъде намалено за сметка на новия геополитически център.

От другата страна имаме Турция. Една страна, която непрекъснато разширява своя геополитически потенциал. Първо, защото Русия отслабва. Вижте как говореше Путин с Ердоган преди 10 години, как говори Ердоган с Путин днес. Турция разширява своята геополитическа проекция за сметка на отслабването на позициите на Русия. Турция възражда идеята за Великия Туран, повишава ролята си по отношение на Близкия Изток.
Ние каква роля ще имаме по отношение на тази Турция, която експанзира геополитически, но не като форпост на Запада, както беше по време на Студената война, а като все по-обособена и в много отношения като конкурентна на Запада страна?

От трета страна, ние сме част от Европейския съюз, който стратегически продължава да бъде слаб. Тоест, присъствието в ЕС може да има много важно значение за нас икономически, социално, културно. Но системата за сигурност, която ние трябва да изградим, трябва също да включва разбирането за новите сили, като Турция, североизточният геополитически блок. Западните Балкани, където назряват конфликти, са друго немаловажно предизвикателство пред сигурността.
България трябва да вземе мерки да бъде силна, позиционирана и с ясни интереси, които защитава. Където отиде, президентът говори по-често за премахване на санкциите срещу Русия, отколкото прави нещо за България.

Неговото служебно правителство тръгна да купува изтребители Грипен. Грипен може да е фантастична машина, но на една държава й трябват изтребители от страна, която да й бъде геополитическа протекция. Военни самолети се купуват, за да имаш патронаж в геополитическото си позициониране, купуват се от основната сила в организацията, която си избрал за своя.

– А от Турция ли идва голямата заплаха за нас?

– Не бих казал. Напротив, България е единствената съседна страна, с която Турция има добри отношения. България е важна за Турция, дори и да е слаба, каквато е в момента. През България преминава основният, безалтернативният път на Турция към Европа.
България е важна за Турция и добрите отношения между София и Анкара са една основа, което би могла да произвежда и сигурност, и перспектива. Но въпреки това, да имаш за съсед една толкова мащабно разгръщаща се геополитическа сила като Турция в нашата съвременност и да си си оставил собствената държава в състояние на свободно падане, е много неразумно!

Както е неразумно да нямаш отношение към новата геополитическа конфигурация, която се формира в североизточна Европа. Ние станахме за смях. Унгария поне се държи по-достойно като се противопоставя на общата атлантическа позиция спрямо войната в Украйна. Ние се държим като кахърни слуги. Разказваме как сме щели да се борим за мир. Ставаме за смях защото очевидната причина за поведението ни е слугинския страх.

– Основен въпрос, който задавам в серията от интервюта за рисковете пред България, гласи така: краят на историята не дойде, но може ли да дойде краят на България?

– Аз не си позволявам да играя ролята на Касандра. Когато срещу името ти пише професор, ти си прецени – или си професор, или си Касандра. Ако си професор, това означава, че се занимаваш с наука.

В политическата наука прогнозите, които се правят, са прогнози в рамките на следващите 5-10-15 години. За над 20 години напред можеш да формулираш алтернативни вероятни модели за развитие. Не можеш да врачуваш, да излезеш и да говориш – загиваме, умираме и прочее. Ако си професор. Ако си наследник на Ванга, може и за 200 години напред да правиш прогнози!

– В българското общество, по редица причини, текат разпадни процеси. Както споменахте и Вие, оставени сме в състояние на свободно падане. Екзистенциален риск ли е състоянието, в което се намираме в момента?

– Не. Ние сме в дълбока национална криза, която е многофакторна. Обществото и държавата се управляват лошо. Хората нямат необходимата степен на ориентация, на единство и солидарност, за да могат като общност да изберат посоката, в която да вървят. Непрекъснато избуяват различни светогледни алтернативи, които искат да ни убедят, че ние имаме съвършено свободен избор да вървим на Изток, на Запад, към Луната, на Марс или където си пожелаем.
От тази гледна точка ние сме в криза на безпътица. В криза на лидерство. Но като цяло България се намира в относително добра ситуация. България е в среда, която е защитена, включително икономически предвид членството си в Европейския съюз. Защитена е и нейната сигурност поради членството в НАТО, въпреки че се чудим какво да правим, за да бъдем на ръба на това членство.

България има добри природни ресурси. България все още има потенциал да създава човешко качество. Ако се мобилизираме и започнем да работим в ясно дефинирани посоки, ние ще реорганизираме това човешко качество в градивна посока.
Човек трябва да отиде на други места в света, за да разбере какво е България.

Ще кажа нещо не като човек, който се занимава с наука, а като човек, който живее тук – не искам да бъда лош пророк, но имам чувството, че тук трябва да ни се случи сериозно раздрусване, за да осъзнаем какво имаме и за да тръгнем да го пазим и развиваме.

Прекалено сме се пуснали по пързалката, по инерцията и нито разбираме какво имаме, а имаме много, нито разбираме, че сме отговорни за това, което имаме.

Източник: „Епицентър.бг“

Не пропускай

Back to top button
bahçeşehir korsan taksi
bahçeşehir korsan taksi
çanakkale escort bolu escort giresun escort kırıkkale escort manisa escort muğla escort osmaniye escort