Една сбирка на стари политически муцуни поднови дебата дали трябва и дали е възможно да бъде реанимирано лявото движение в България. Разбираемо, първоначалните коментари бяха продукт на злободневните ни политическите страсти, но дори и да се абстрахираме от тях, пак трудно може да се проектира бъдещето на българската левица.
На пръв поглед изглежда, че най-бедната и най-социално разслоена държава в ЕС е обречена да има силни леви политически настроения в обществото, което пък гарантира широко политическо представителство на левицата. Това говори елементарната политическа логика.
На практика обаче у нас се случва точно обратното. Социалните неравенства ескалират на фона на все по- нарастваща маргинализация на единствената значима лява партия у нас – БСП. За една част от събралите се в НДК точно БСП носи основната вина за този факт, другите персонално насочиха стрелите си срещу нейното ръководство и по-конкретно срещу лидера ѝ Корнелия Нинова. Което води до несъзнателно прикриване на истинските проблеми. Защото кризата на лявото в България има много по-широки измерения, многократно надхвърлящи мащаба на БСП. Разбира се, трябва да се признае, че идейните и политическите провали, които допусна Социалистическата партия закономерно доведоха да рязко свиване на обществената подкрепа за нея, а организационните ѝ механизми разкриха пълната си импотентност да родят алтернатива, която да може да реабилитира и обнови партията.
Но пак повтарям, не това е главният проблем на днешната левица. Тя е повече жертва, отколкото виновник за днешното статукво. А то е главно плод на съществуващите психологически нагласи в обществото ни, то не е способно да дефинира и аранжира своите проблеми и цели и на тази база да формира своя рационален политически избор. Впрочем, това е все повече проблем и за западните общества.
Но в България той добива гротески измерения. Ние достигнахме състояние да възприемаме кризата в социалната сфера като нещо нормално, логично и закономерно. Така се оправдава използването на индивидуалните ни ресурси изключително в посока на собственото ни оцеляване, за сметка на пълното загърбване на солидарността, съпричастността и състраданието. Остана ни дребната благотворителност, изразяваща се в подхвърлянето на някоя стотинка на просещия на тротоара или изпращането на DMS в отговор на някаква медийна кампания.
Мащабната благотворителност, която са проявявали българите по време на Възраждането и периода след него вече е изчезнала напълно. Никой не строи училища и болници в полза на обществото, не осигурява с личните си средства стипендии за обучение на бедни деца или пък да прави крупни дарения в полза на общини или държавни институции.
У нас няма и помен от прояви на локална взаимопомощ. Подкрепата към съседи, съграждани, колеги или не съществува, или е на чисто символично ниво. Ако някога все пак се стигне до подобно нещо, то се възприема като нещо извънредно, като инициатива, кампания, но не и като естествено действие, в отговор на страданието и нуждата на ближния.
А именно макро- и микроблаготворителността в много страни, особено в англоезичните, заменят и допълват социалната система на държавата. Освен това те притежават качеството да бъдат много по-реактивни, да не са обременени с бюрократични процедури и техните бенефициенти да не бъдат излагани на публичен показ. И което е по-важно, те държат социалната тематика непрестанно в дневния ред на отделния индивид, поддържат неговата социална реактивност непрекъснато жива.
У нас това напълно липсва. В допълнение, мнозина от българите отказват да признаят, че са бедни. По официална статистика за такива минават около една пета от населението, но показателно е, че цели 40% декларират, че изпитват трудности да си платят сметките за отопление. По данни на Евростат една трета от българите са изложени на риск от бедност.
Скриването на истинските мащаби на бедността у нас представлява своеобразен заговор между върховете, за които той е белег за провал, и за низините, който го възприемат като повод за срам. Така проблемът губи голяма част от остротата си и изпада от дневния ред на обществото и управлението. И вече три десетилетия се действа на принципа, че проблемът за спасяване на давещият се е проблем на самият давещ се.
В така очертаната ситуация изглежда, че в България социалната идея е обречена на унищожение. Но както и при най-сигурната система за защита съществува начин за нейното пробиване, така и у нас антисоциалното политическо господство има своето уязвимо място. То се крие в изначалната завист и омраза на българите към богатите.
Това е пролуката, през която може да се появи нова левица в страната. Но за да получи тя своя начален старт, на ѝ е необходим нов харизматичен лидер. Които ще успее да привлече вниманието на мнозинството българи към проблемът за бедността в България. И ще формулира като основна причина за нея прекалените данъчни привилегии, с които се ползват българските богаташи.
Харизмата е критически важна, защото в съвременния свят вече липсват политическите идеи, които да мотивират избирателите да се въодушевяват и поляризират. Вече никой не очаква, че някаква концепция е в състояние да промени кардинално битието му. И това е голямата разлика между съвременния избирател и този от миналия век. В момента персоналното излъчване на политика внушава много по-голямо доверие, отколкото идеологическата му определеност, последната дори се превръща в дефект.
Затова първо е необходима появата на харизматична личност, която ако демонстрира ярка социална ангажираност, ще отключи появата на нова лява вълна. В основата на неговото послание, трябва да стои лозунгът, че е дошло времето богатите в България да си платят сметката.
Ние прекалено дълго живяхме с данъчна система, която третира безмилостно бедните и обслужва интересите на богатите. Време е за реванш. За да може страната ни да покрива що-годе адекватно своите потребности, е необходимо бюджетът ни да преразпределя около 50% от БВП, докато в момента той разполага с малко над една трета.
За да се постигне подобно драстично нарастване на доходите на държавата трябва да се въведе:
– Прогресивна скала на Данък общ доход, като скалата на доходите над 50 000 годишно да бъде екстремно висока, до 50%;
– Прогресивна скала и за корпоративния данък;
– Въвеждане на прогресивен данък наследство, като за имущество над 1 000 000 лв той да бъде според най- високите ставки, които съществуват в рамките на ЕС;
– Данък имущество за имотите на стойност над 500 000 лв също да бъде рязко повишен;
– Сериозно да се завиши наказателна отговорност при извършване на крупни данъчни измами.
Подобна данъчна революция трудно може да се осъществи за кратък период от време, но тя трябва да се превърне в манифест на новата българска левица, в нейна основополагаща политическа цел. Разбира се, от ключово значение е нейното преследване да не стане по начин, който ще изплаши средната класа, но и да не си остане само на хартия, което пък ще разочарова по-бедните слоеве.
Новата левица ще трябва да устои и на бесния медиен натиск, на който ще бъде подложена. Важно е тя да не се уплаши от него, а да го превърне в свое оръжие, което ще ѝ позволи по-ясно и по-категорично да отстоява своите позиции. Избирателите винаги възнаграждават решителността и презират съглашателството и шикалкавенето.
Издържи ли и това предизвикателство успешно, едва тогава новата левица ще може да има самочувствието, че не само се е легитимирала като политически фактор, но и че е носител на обществена полезност, със стратегическо значение за бъдещото развитие на България.
Автор: Георги Георгиев
Източник: glasove.com
