Допелгенгер шоу
© Виталий Портников
Слуховете за двойниците на Путин през последните месеци станаха неразделна част от информационното пространство като войната, ракетните атаки и оръжейните доставки. Опитвах се да игнорирам тези постоянни приказки, че Путин всъщност не е Путин, докато „новините“ за двойниците на руския президент се появиха в различни телеграм-канали, сякаш нарочно създадени, за да превърнат политиката в карикатура. Но сега самият президент на Украйна публично изразява съмнения относно съществуването на Путин.
Сега дори уважавани журналисти се опитват да разберат по снимки и телевизионни репортажи дали Путин е говорил на поредната конферентна среща или в крайна сметка негов двойник. И така надеждите ни за изход от ситуацията, в която се оказа Украйна след руското нападение, неволно започват да се отъждествяват дори не със самия Путин, а с негови двойници – в зависимост от това в какво инвестира един или друг поддръжник на непретенциозния мит. самият факт на тяхното съществуване – продължаването на режима на Путин без Путин или напротив, бързата смърт на “господаря“ на двойниците, който толкова е отслабнал, че вече не може без двойници.
Всъщност историята с двойниците е неразделна част както от руската политическа култура, така и от културата на авторитаризма като цяло. Диктатор, който няма друга легитимност освен легитимността на силата, винаги е параноичен. Той се страхува от атентати, не вярва дори на най-близките си съратници, вижда смъртта навсякъде и прекрасно разбира, че всеки момент може да бъде повален и унищожен от този, който се окаже по-силен. Затова диктаторът винаги е внимателен. И дори може да използва резервни копия, които се появяват там, където диктаторът не иска да бъде. На ефикасността на властта това никак не влияе. Защото диктаторът не е марионетка в ръцете на собственото си обкръжение. Той е носителят на информация и доверие. Диктатурата или дори популисткият режим неизменно води до факта, че първият човек е заобиколен от нищожества.
Президентът-диктатор и президентът-популист могат да се различават по много качества, но винаги ги обединява липсата на критерий за качество, размяната на правомощия и пари срещу безразсъдна лична преданост. Ето защо както диктатурите, така и популистките режими са обречени, а народите, които не могат или не искат да се освободят от такива режими, или в демократични условия гласуват за тях, се сблъскват с една криза след друга.
Но двойниците нямат право да се възползват от такава криза. Смъртта на един диктатор винаги води до изчезването на дубльорa, дори ако такъв съществува. Затова кой точно говори от кремълската трибуна, кой точно седи на дългата бяла маса, Путин или не Путин, е без значение.
Но защо тогава толкова много хора в и около Русия говорят за двойниците на Путин? И защото това не е само история за диктатурата, но и история за Русия като цяло. В тази страна, от последните Рюриковичи, никога не е имало легитимна власт на московския трон, която да се основава на процедура, а не на узурпация. Легитимността на първия наследник на Рюриковичите, Борис Годунов, беше поставена под съмнение и се появиха многобройни измамници на „Лъжедмитрий“, двойници на властта. Периодът на смут завършва с появата на трона на Алексей Романов – също при много противоречиви обстоятелства, новият цар няма реални права върху трона и отначало изобщо не управлява: истинският държавен глава е баща му, патриархът в двора на предишния цар-самозванец. Може да се каже, че тогава властта се сменяша така почти навсякъде, но и никъде не повишаваше доверието в нея. А при Романови всяка нова ситуация изглеждаше по-лоша от предишната. Вече появата на трона на Петър I предизвика много въпроси.
Новият цар, от една страна, предотврати узурпацията на властта от сестра си, царица София, но от друга страна, той зае трона, на който като по-малък брат на предишния цар нямаше право. Неслучайно в Москва по онова време е имало „двуцарствие“, което е приключило едва със смъртта на Иван, по-големия брат на Петър. Но тронът не преминал към потомците на Иван, а останал в ръцете на узурпатора – по-малкия брат на Петър. И тогава тази узурпация породи една узурпация след друга, като по-младият клон на семейството непрекъснато унищожава представителите на по-стария, докато накрая съпругата на новия монарх, германска принцеса, която няма нищо общо с Романови, не свали от престола и уби съпруга си с помощта на алчни любовници и стана Екатерина II. И тук, разбира се, е дългоочакваното шоу на двойниците: точно както многобройните „принцове Дмитрии“, оцелели след мистериозната смърт на Борис Годунов, бродеха из Москва, така и „Петри III“ започнаха да се появяват в Русия на Екатерина, най-известният от които, разбира се – Емелян Пугачов. Узурпатор? Но ако бунтът внезапно беше победил, Катерина щеще да бъде призната за узурпатор – и съвсем логично. Пък и в същото време подозренията никога не свършваха, защото малко хора в Русия смятаха, че престолонаследникът царевич Павел е син на убития император Петър III, а не един от многото любовници на императрицата. Следователно това вече не е легитимна династия, а просто още едни двойници, но дори и в тези условия се появяват нови митове, например за император Александър I, който изобщо не умира, а става „старейшина Фьодор Кузмич“. Но ако законният император е жив, тогава кой е на трона?
Ето така постепенно наближихме 1917 г., когато императорът беше убит, един преврат следваше друг, новите автократи разпръснаха първия демократичен и овластен парламент, укрепиха се в кървава гражданска война и продължиха да управляват в условия на секретност и репресии – днес носиш портрета на вожд на манифестация, а утре го псуваш на партийно събрание, днес гледаш с благоговение трупа му в мавзолея, а утре оттам изнасят мумията на вожда. И така стигнахме до 1991 г., когато новата империя на руснаците остана само отломък, но дори и в рамките на този отломък един президент прехвърля властта на друг, а гражданите трябва да ръкопляскат и да се възхищават. „Ху из мистър Путин?“. „Ху из мистър Медведев?“. Ами не ху!
Ясно е, че в тези условия хора, които никога нищо не са решавали, които непрекъснато биват лъгани от собствената си държава и сами лъжат собствената си държава, те вярват в разни глупости и най-важното – възприемат управлението като панаир. Защо жителите на страната, на чийто централен площад наскоро имаше двойници на Ленин, Сталин и Николай II, да не допускат, че Путин също има двойници. В края на краищата, ако властта не лъже, каква власт е тя?
Ала когато ние с вас се окажем в тази парадигма на въплътено безумие, тогава и ние заприличваме на руснаци. В края на краищата какво ни интересува колко Путини има на този свят? За нас е важно Русия да е една (а не две, както непрекъснато ни уверяват привържениците на „руския мир“). Именно тази Русия е заинтересована да окупира Украйна, да анексира територията ѝ, да изгони украинците. И от победата над тази Русия зависи дали Украйна ще съществува.
А не от броя на Путините – дори и неговите двойници да са 140 милиона.
Източник: zbruc eu
Бесарабски фронт
