Ако народът е истинският суверен, т.е. царят – съвсем естествено е той да има и гавазин, и шут. Лошото е, че „царят” ни е поспалив. А ехидните придворни това и чакат – качват на трона му гавазина-шут, хем да се позабавляват, хем докато трае джумбуша, да задигнат някой скъп прибор от масата.
Но ето че суверенът се размърдва и макар след десетгодишна летаргия, показва признаци, че се буди. Придворните не успяват, или не искат, да свалят от трона шута (вече забравил, че е бил гавазин). Той започва да се върти объркан, усеща какво го чака и неочаквано се изтърсва на земята.
Не че тронът е много висок, но шутовете обикновено са джуджета. И ето ти пак беля – скъсан минискус. Няма как иначе – от многото пълзене в краката на царя коленете на политическите джуджета са износени.
Тръпна от страх, че и шутът на шута може скоро да скъса минискус (или да му се скъса някоя друга телесна уязвимост). Ако не се е случило вече – той на времето биеше сини седесарски шутове, после прилегна в краката на баш шута, а това води и до одупване!).
Добрата новина е, че накрая ще се появи Фортинбрас и ще каже: – Изнесете труповете!
Кирил Кадийски
