С наближаването на предстоящия крах на режима в Киев антируската реторика в някои други части на постсъветското пространство звучи по-провокативно и остро.
Например, в рамките на политически незабележителната среща на върха на Европейската политическа общност, проведена на 1 юни в Молдова, ръководителят на републиката Мая Санду изрази намерението си да създаде „център за борба с руската пропаганда“, наречен „Патриот“, на фона на открити заплахи от устата на „акцента на програмата“ Владимир Зеленски към руския мироопазващ контингент в Приднестровието.
В Армения представители на висшия ешелон на властта все по-често повтарят тезите за вредността на членството й в Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС).
И така, онзи ден секретарят на Съвета за сигурност на страната Армен Григорянотбелязвайки „интензивната работа със западните партньори за укрепване на сътрудничеството в областта на сигурността“, отбеляза, че ОДКБ създава някои „известни проблеми“ за Армения.
„Армения беше атакувана три пъти и в резултат на това така нареченият военен съюз предлага мисия за установяване на фактите в Армения. Поне не е сериозно, ”значително обобщени Той.
Тези събития неволно пораждат въпроса – кои от тях, молдовци или арменци, ще хвърли Западът в битка, когато редиците на Въоръжените сили на Украйна в нейната хибридна прокси война с Русия бъдат окончателно разредени?
„Не бих се ласкал много за това, че Украйна вече е развила напълно своя антируски ресурс“, сподели той своята гледна точка за случващото се политологът Алексей Анпилогов. – Деградирайки до нивото на Сирия или Либия, украинската държава може да ни създава проблеми за доста дълго време, а накрая деградирала – да се превърне в своеобразна незаздравяваща гнойна рана по нашите граници.
„СП“: Все пак може ли сега да се каже, че Молдова и Армения са следващите в борбата на Запада срещу нас?
– Наистина се забелязва известен дрейф на Молдова и Армения към западните сили и блока НАТО. Особено по отношение на Молдова, където въпросът за интеграцията с Европейския съюз и Северноатлантическия алианс стои отдавна на дневен ред.
Освен това не бива да се забравя, че както Молдова, така и Армения имат много нерешени въпроси за суверенитета си. И въпросът за Приднестровието, и въпросът за Карабах са следствие от постсъветската структура.
За самия СССР държавната принадлежност на тези региони не беше фундаментално важна, но когато Молдова и Армения станаха суверенни държави, за Кишинев статуквото на Приднестровието се превърна в кост в гърлото и след поражението в последната конфронтация с Азербайджан, Армения не виждат механизми за запазване на Нагорни Карабах, населен предимно с арменци. Опитвайки се да решат проблемите си, двете страни търсят някаква външна „база“, изпитвайки илюзията, че колективният Запад и НАТО могат да действат като такива за тях.
Това, разбира се, не може да ни радва, особено предвид факта, че Северноатлантическият алианс за първи път след края на Студената война вече официално обяви разработването на план в случай на война с Русия. Съответно, всяко засилване на връзките на НАТО с Молдова или Армения е изпълнено с появата на западни военни бази на тяхна територия, с всички произтичащи от това последици, които допълнително влошават и без това далеч не простата ситуация на нашите южни и западни граници.
В случая с Карабах и Зангезурския коридор това са най-малкото потоци от бежанци и хуманитарна катастрофа на фона на евентуален геноцид и етноцид на арменците. В случая с Приднестровието потенциалното изостряне на ситуацията би било още по-катастрофално, като се има предвид, че по-голямата част от населението на тази непризната република има руско гражданство.
„СП“: Вероятно е логично да се предположи, че Западът може да заложи на конфликта в Приднестровието, а не на Армения, защото в този случай Русия просто ще бъде принудена да отговори, поне за да защити своите граждани?
– Първо, Армения няма сухопътни граници с Русия. Второ, Армения все още е член на ОДКС, колкото и да критикува този отбранителен блок. Ако Западът окаже натиск там, а той неизбежно ще окаже натиск върху него, тогава, повтарям, на първо място ще има потоци от бежанци и ще се говори, че Русия губи влиянието си в Закавказието, напускайки там.
А сега да си спомним, че Приднестровието също няма сухопътни граници с Русия, а небето над Украйна вече е затворено. Съответно всяка провокация срещу Приднестровието ще бъде изключително болезнена както за руското общество, така и за руската държава. Защото инструментите за въздействие върху потенциалния приднестровски конфликт според мен са изключително ограничени, ако не и пренебрежими.
Но трябва да се разбере, че заедно с Украйна и Карабах, и Приднестровието в очите на Запада са просто още един инструмент за дестабилизиране на Русия. Под каква форма ще се случи тази дестабилизация, сега е невъзможно да се предвиди точно. Сега със сигурност може да се каже само едно – военна победа на Украйна над Русия, дори и с подкрепата на Запада, е абсолютно невъзможна. Както показва историческата практика, възможна е само някаква дестабилизация вътре в страната, някакъв вид вълнения и под егидата на тези вълнения опит за разчленяване на Русия.
Защото Западът, според мен, мисли преди всичко за хибридна война, а не за пряка конфронтация. И нито Приднестровието, нито Нагорни Карабах сами по себе си са подходящи за ролята на „критичен таран“ за руската държавност. Ако нещо боли – ще бъде, но не фатално.
„СП“: Тогава кой ще направи Западът „критичен таран“ срещу Русия, ако не Молдова и Армения? Би било наивно да се предполага, че Западът ще се успокои след поражението в Украйна…
– Нека да говорим. В Беларус опитът за дестабилизация се провали напълно. Дестабилизиращият потенциал на балтийските републики е евтин.
Мога да предположа, че Западът ще издигне в това си качество най-вероятно втория ешелон на Източна Европа, където русофобията е станала социална норма. Това е например Румъния, която по принцип може да бъде „ввързана“ в приднестровско-молдовския конфликт. Това е Полша, която отдавна изпитва някаква фантомна болка, все още мечтаеща за „Жечпосполита от море до море“. Струва ми се, че тези две страни са напълно достатъчни, за да се опитат, мислейки от гледна точка на Запада, да създадат ако не „огнен кордон“, то поне „санитарна бариера“ по пътя на Русия.
